(употреба на „простите“ изрази в личния ми език)
Ще си оближа пръстите.
Ще си изплакна очите.
Ще си плюя в пазвата.
Ще си скъсам ризата.
Ще си тегля куршума.
Ще се пратя по дяволите.
Ще си намеря майстора.
Ще си отвъртя главата.
За теб ще се върна в бъдещето си и ще го пренапиша.
Куцото ми възприятие ще бяга като куче в краката ти,
ще върти опашка и ще скимти, желаейки да оближе всяка гънка по ръцете ти.
Езикът ми ще носи твоите отличителни белези,
ще преглъщам мисълта за времето, в което те няма, а трябва да те има.
Да те бъде.
Да ми казваш „чао“, а да не се сбогуваме никога.
Да си на Марко чадъра.
На баба си хвърчилото.
Да си нещо, като нищо.
Да паднеш като последен динозавър, като последен загубеняк, това да е велико.
Да пишеш историята на моето бъдеще.
Ще те прелея от щастие.
Колкото повече е любов, толкова повече смърт е.
Ще ти скрия шапката, всичките фигури и приказки вдън гори,
през колкото планини са нужни, че да те има някъде, все пак.
Дишай ми прахта! Ще тичам като куче в краката си,
когато те няма ще дъвча себе си за да си припомням вкуса ти.
Прогнозите са бездиханни. Всичко мълчи и чака да кажеш.
Кажи!
А ти?
Така ли ме обичаш, ти?
Ралица Красимирова в „Кръстопът”.
Може да поръчате книгата на Ралица Красимирова – „Чернова“ (Gaiana, 2018 г.)
