Те надничат отвсякъде: от входни врати, от ръждясалите гърбове на автобусни спирки, от разлюляните от есенния вятър листа върху стълбовете на уличните лампи. Когато минавам край сериозните им или усмихнати лица, сърцето ми винаги се свива. „На 17 април си отиде нашият скъп баща, чичо и дядо“ и т.н. Имам навика да чета имената над тези снимки и да ги повтарям на ум, сякаш искам да ги запаметя, а дори не зная искам ли и защо изобщо ми трябва да товаря паметта си с тях. Вероятно от някакво желание споменът за отишлите си да се запази още малко в нетрайния склад на черепната кутия. Не можеш да ги пуснеш да си отидат просто така, без следа, казвам си. Вчера, застанал пред снимката на един засмян дядо, си помислих: какво би станало, ако те всъщност не са си отишли, или поне не точно „отишли“? В съзнанието ми се настани въпросът дали, щом си е отишъл оттук, не е ли съвсем нормално човекът да е пристигнал някъде другаде? Представям си го как слиза от такси (да, надали е пристигнал с ладия) и бърза да отиде към багажника, да отвори входната врата и да я подпре с първия куфар и да започне да вади останалите, а после да ги стоварва на прага на жилищната сграда, с нетърпението на новодошъл. Може би ей сега една ръка ще дръпне перденцето в кухнята и ще отвори вратата на балкона, и бързи стъпки ще отекнат в тъмния коридор и някой ще отключи вратата на първия етаж. Тъжно е да заминеш, но колко хубави се пристиганията! Дали в това друго измерение, което вероятно прилича доста на нашето, на автобусни спирки, врати и стълбове на улични лампи, някой грижливо не залепва други обявления, не с тежкия шрифт, който използват тук, а с един съвсем лек, ефирен, почти паяжинен, на които пише: „Радостна вест“, а отдолу следва пояснението: „Днес, на 17 април, си дойде нашият скъп син, внук, правнук.“ И т.н. Струва ми се съвсем разумно и правдоподобно всяко заминаване оттук да съвпада с щастливо завръщане някъде другаде, в място злачно, място прохладно, без болка и лъжа, но с музика, врабчета и един сезон, вечна късна пролет. Амин.
