На сантиметър от шума и показността, на сантиметър от всичко претенциозно и разрушително, на сантиметър от апатията и безразличието, стоят всички малки чудеса. За тях пише и разказва Теодора Тотева в последната си стихосбирка „На сантиметър от чудото“ (редактор Георги Господинов, изд. „Жанет 45“)

Докато думата на нашето време несъмнено е „бързо“ – така че да изконсумираме света и да попитаме за още, в тази поезия всичко се случва бавно и прилича на изкуство – изкуството да съзерцаваш и преживяваш чудесата на живота. Да не се отдръпваш, когато е плашещо или болезнено. Да си в сърцевината на нещата – само така можеш да ги видиш в цялост, да прескочиш грозното и да достигнеш смисъла, който често не се открива непосредствено пред очите.

Ако първите две стихосбирки на Теодора са една идея по-емоционални, то тук гласът на автора е съвсем овладян, а образите и метафорите сочат към висок стил и опитност.

Личи си специалното отношение към литературата и езика. Това е от онези поетични книги, в които е видимо, че писането се възприема като свещенодействие – внимателно, прецизно, нито една излишна дума. Усещанията за крехкост и сила се преливат в хармония.

В „На сантиметър от чудото“ продължава една линия, която се прокрадва и в предишните книги на Теодора – обичта като начин на отношение и възприемане на всичко. Една човешка обич, която избира да съгражда, да прощава, да направи път дори на охлюва. И така едно от несъмнените достойнства на тази стихосбирка е именно емпатията. Това е основното чувство, през което се възприема и пресъздава заобикалящото. Тиха и смирена поезия, която не се бунтува, а приема. Много човеколюбие. И именно то се оказва онова, което ни приближава до чудото.