Казвам „поздрави на брат ти” със затворени очи и с по-различен тон, защото той е този, с когото белехме праскови, веднъж, когато баба се престори, че ѝ става лошо, за да ни накара ние да обелим прасковите, от които щеше да направи сладко, за да може да ни гледа, да ни гледа гърбовете, както гледа гърба на съседката, съседката отиваща на работа, излязла по чехли да изхвърли боклука, да купи връзка магданоз от магазина, да изпрати някои от постоянните си гости, да може за пореден път да покаже на баба гърба си – единствено произведение, закачено за стената на пътуващата си галерия – леко пълен, но изправен, винаги изправен (за разлика от този на самата баба и точно това е причината да го гледа, него и всички останали), независимо от цветовете на различните ѝ блузи, несъчетаеми с полите или панталоните под тях, без значение дали изобщо е облечен (не, съседката не излиза без дрехи, просто обича роклите с гол гръб), нищо, дори ръцете, непозволяващи всичко да бъде видяно, изстъргващи най-горния епидермален слой чрез прекалено стягане на възела си и редовното подостряне на нокти, няма никакво значение за баба, след като може да гледа, наполовина скрита зад пердето, ушито от същия плат като роклята ѝ, като всяка една от нейните рокли и рози от плат, които забучва в косата си (заради изтъняването и отслабването на космите – все по-трудно) с помощта на дървена клечка за ядене на китайска храна, за да може по-добре да се прикрива.
      Но не се прикриваше, когато гледаше мен и момчето, братът (не моят, не нейният), с когото белехме праскови, всъщност не нас, а само тези части от телата ни, които някой е минал с украсителен шев през средата, след това обаче е решил, че иска да останат чисти, без излишни декорации и финтифлюшки, затова ги е покрил с допълнително парче от едноцветен плат, но на места конецът на долния шев си личи (вероятно е бил вълнен, дебел) и изпъква, особено при определени движения, при които гърбът се огъва назад и заприличва на гърбица – ако направим това баба би извърнала главата си, гърбиците не я интересуват, има си собствена и ако някой път ѝ се прище да си я гледа, винаги ще се намери незаето огледало.
      Може би не се прикриваше, защото мислеше, че няма да я забележим, че единственото ни желание е да приключим с прасковите колкото се може по-бързо и не бихме се обърнали назад, за да я видим как ни наблюдава от леглото, където беше уж да си почива, и наистина не се обръщахме, но аз все пак я виждах. Имах очи на гърба си. Бях ги нарисувала с текстилни бои върху тениската, върху всяка една от моите тениски или блузи (или рокли, или якета, или пижами), за да мога да я гледам дори когато се отдалечава в противоположната посока, най-вече тогава, защото най-добре се вижда онази част от тялото ѝ, която толкова прилича на моя собствен гръб, но, за разлика от него – и точно затова я гледах – беше изкривена и огъната назад, изпъкваше. Всички я наричаха гърбица. Аз не я наричах никак. Гледах я.

Весела Кучева в „DICTUM“
Весела Кучева в „Кръстопът“