Виолета Тончева: Митовете не са това, което бяха или Как да се употребява лабиринта, ако е за романтични минотаври

Публикувано от на февруари 7, 2010 в 6:39 pm.

Лабиринт за романтични минотаври - корица     „Лабиринт за романтични минотаври” (автор Светлана Дичева, ИК „Колибри”) е един от интересните белетристични факти на 2009 г., който разширява парадигмата на въображенето на еквилибристичната граница между оценъчно-разсъдъчното и романтичното възприятие. Говоренето за митове събира спомена от детската среща с тях с говоренето за всички останали неща, които авторката е интериоризирала в годините като житейска опитност и екзистенциална същност. И ако този интерпретационен жест оставя усещането едновременно за емоционална ангажираност и критическа дистанцираност, то това е логично следствие както от задълбочените естетически търсения на Светлана Дичева, така и от комуникационните ѝ умения на радиожурналист. Позната от култовата „Закуска на тревата” и по-новите „Графити по въздуха” по програма Хоризонт на БНР, тя от години, ненатрапчиво, но последователно отстоява присъствието на високата култура във все по-масовизиращите се, откровено приплъзващи се към по-ниската култура, масмедии. Нейното присъствие в ефира впечатлява с необичайна за радиото прецизност към думите, която присъства и в книгите ѝ: „Балканския пророк” (ик „Атлантида”, 2000 г., награда на фондация „Българка” за най-добър автор), през „Мона и Магелан” ( ик „Колибри”, 2005 г.) до „Лабиринт за романтични минотаври” (ик „Колибри”, 2009, специална награда в конкурса по международния проект „Митове” на изд. „Канонгейт”, Шотландия).
     А това, което прави разликата между казаното в ефир и написаното в последния роман на Светлана Дичева, се намира в подмола на думите. В подтекстовете, които иронично-закачливи, разголено-предизвикателни, високомерно-насмешливи, човъркат асоциативно в дълбините и детайлите, опияняват се от безмерната свобода на мисълта. Разкрепостената мисъл релативизира истината (иманентно за лабиринт) на различните герои (или на едни и същи герои в различни моменти) и тази променливост на световъзприятието, в зависимост от конкретния момент, събужда интереса на търсещия, съмняващ се, забавляващ се читател. Всъщност читателят, който – извън всякакви предрасъдъци, е готов да предизвика и дори да взриви канона. Именно този читател авторката би искала да покани на своите постмитични пътешествия.

     Важно е да се каже, че повтаряемостта на греха – повод за създаването на Лабиринта, визира не отказа от греха, а отказа от назидание: „Бидейки принцип от глава до пети, бидейки принципен с всяка своя въображаема клетка, бих препоръчал на всички безпринципни да се запознаят с мен. Ето ме, не съм от плът и кръв, наистина, но съм категоричен, самодостатъчен, велик, стройно конструиран, уверен в себе си, не изпадам в депресии, защото не се съмнявам в нищо. Аз затова съм принцип – остров на стабилността сред океан от съмнения”.
Принципът на Лабиринта е обратният. И ако смятате, че сте по-близо до несъвършенството, отколкото до неговата противоположност, ще се забавлявате с елегантното четиво и с неговата дистанцираност към събитията, която първоначално кара героите съвестно да изпълняват предопределените им от мита роли, а впоследствие ги отклонява от тях. Вменява им нови посоки на мислене и действие, които прокарват паралел от митичния персонаж към съвременния човек.
     А той, колкото и да е обладан от задължителния постмодерен скепсис, не може и не иска сякаш да се отърси от романтичната си нагласа. Нещо повече – точно тази нагласа направлява/обърква случващото се в Лабиринта. Суетният минотавър никак не обича да бъде объркван с кентавър, Евридика предпочита ординерното семейно щастие с Орфей пред красивия любовен блян, извергът Прокруст страда от вменената му априори жестокост, та се налага нимфетката Рени да му помогне да преодолее комплекса си и т. н.
     Митовете вече не са това, което бяха, бихме могли да отбележим. Но без въздишка. Защото любовта, като първопричина и промисъл за богове и хора, съобразно политеистичните (пък и не само) вярвания, занимава и тази книга. Подобно на много други книги.

     Различното тук е, че Светлана Дичева възкресява древногръцките митове и легенди в едно ментално пътуване, което не се съобразява с естествения континуитет на времето. Връща го или го изпреварва, според нуждите на сюжета. Отдава се вакхански на различни, дори нарочно противоположни трактовки и психологически анализи. Амбициозното начинание понякога води до известна маниерност при психофизиологическата обосновка на персонажите и нестабилност на романовата конструкция. От друга страна краткостта и диалогичността на отделните разкази определено са постижения, които пречат на разпиляването на смислите.
     В повествованието за своите херои/антихерои Светлана Дичева отделя програмно място на женската и мъжката гледна точка. Те, както може да се очаква, манифестират своята противоположност, но и своята зависимост една от друга и това противоборство/партньорство превръща Лабиринта в нещо като интелектуална дерби-територия между двата пола. Филигранните внушения за надмощието на женското светоусещане впечатляват с проникновеност и оригиналност, с великодушие към по-низшия (а как иначе!) и разбира се със само/ирония – конвертируемото оръжие на интелектуалеца. Някои биха разчели феминистки или сексистки уклон и макар че не това е целта на книгата, тя може да даде повод за справка относно силния „Аз” в подходящите психоаналитични, философски и феминистки текстове.

     „Лабиринт за романтични минотаври” се родее донякъде с психологическите прочити на човешкото у Даниел Келман в най-харесваната немскоезична книга за последните десетилетия „Измерването на света”. Както Даниел Келман използва финия психологизъм и неагресивната ирония, за да проникне и разруши стереотипното възприятие за великите личности Гаус и Хумболд, така и Светлана Дичева се отнася към Прокруст, Бакхус, Зевс, Дарвин, Енгелс и останалите свои известни митични и немитични персонажи. Тя ги забърква в какви ли не сюжети, включително с измислени герои, за да разсее клишираните представи за митичното и да го приближи до модерното светоусещане. Което винаги поставя под въпрос статуквото. На каквото и да било. Защо не и на мита. Позанемарен, митът има нужда от актуализация в web, пък и в идеологически смисъл. Защото, независимо от прокламирания от теоретиците край на идеологиите, те продължават да подмамват/полагат/форматират жертвите си във все същото Прокрустово ложе („Една утопия, разрязана на две”).
     В крайна сметка, балансирайки между лекотата на забавлението и сарказма на посланието, читателят е принуден сам да избере своя прочит на тази, далеч не безобидна, книга. Светлана Дичева е поискала това. И го е постигнала.

Виолета Тончева

Коментарите са заключени.