Цветелина Георгиева: Къщата, над която не спираше да вали

Публикувано от на февруари 9, 2010 в 12:01 am.

     Съвсем в центъра на града има квартал, където къщите са строени в малки симпатични квадрати, улиците са широки и чисти, а по тях се извървяват стотици хора. Кварталът е сравнително тих и не се отличава с абсолютно нищо. Освен с една къща. Някога хората в града ѝ обръщаха внимание, после постепенно свикнаха с нея и престанаха да я забелязват. Сега тя е интересна единствено на пришълците или поне на онези от тях, които привлечени от слуховете, губят часове от времето си за да я намерят. Не всеки успява. Казват, че когато я видиш за първи път, гледката е впечатляваща.

     Над къщата не спира да вали. По керемидите ѝ непрекъснато се стичат капки топъл, кристален, меланхоличен дъжд, понякога пороен, друг път просто ръмящ, но безкомпромисен и непрестанен. Дъжд който не напомня сълзи, нито поражда сантименталност, не се насилва да мирише (а някак успява), който не се опитва да се гърчи и разпилява, а целеустремено се плъзга надолу. Изсипва се и поглъща къщата, сякаш е залък хляб, потопен в клокочещата му непочтителна уста. Препускащ, изтощителен дъжд, който се омотава и сякаш се готви да схруска постройката, оставяйки само прогнили дъски. Рисува я, опитва се да я съблече и да напъха езика си във всяка кухина, плъзга синкавите си пръсти през прозорците и вените му очертават пустини. Дъжд, който си вярва, че е възможен, но не желае да се обяснява точно колко.

     Дъждът няма своя история. Къщата също. Тя принадлежи на г-н Такаретов.

     Историята на г-н Такаретов е съвсем простичка. Г-н Такаретов живееше обикновено. Един ден се влюби. Усещането дойде като малък тайфун, подхвана го от петите, плъзна се бавно нагоре и се запромъква из цялото му тяло като в стая, в която внезапно е станало течение. Всеки път когато само си помислеше за Нея, той се препотяваше, започваше да трепери, а два часа след това му се привиждаха разни неща и не можеше да се отърве от глупави халюцинации.

     Г-н Такаретов установи, че е съвсем неподготвен. Любовта правеше ужасни неща с главата му, оплиташе го, караше да мисли с часове за неща, които до вчера му бяха изглеждали елементарни. Сякаш беше съвсем различен човек, чиито реакции не можеше да контролира по никакъв начин. Бъбреците му се разместваха, коремът се свиваше, тананикаше си на сън и така се въртеше в леглото, че сутрин перчемът му щръкваше нагоре и нищо не можеше да го накара да прилепне отново към главата му. Г-н Такаретов мечтаеше! Нещо, което винаги беше разбирал като особена загуба на време. Сега просто се захласваше по някаква си негова мисъл и се насочваше нанякъде, като в резултат или отиваше на определено място без, ама никак, да знае какво го е отвело там, или се удряше в разни предмети и започваше да псува така, че хората около него веднага се дръпваха встрани. Последният път така замислено се разхождаше из стаята, че съвсем без да забележи, с всичка сила се фрасна в стъклената врата на терасата. Не беше редно! Мислеше си как ако Тя знаеше би казала: „Ами г-н Такаретов, разбира се, че на света са се случвали и по-странни неща от това!”. Щеше да го каже първо, защото беше една особено изискана млада дама и второ, защото наистина щеше да си го помисли. В главата си провеждаше безброй разговори с нея и във всеки тя го наричаше господин и му говореше на Вие. Това беше съвсем естествено, имайки предвид, че никога не се бяха запознавали. Просто една сутрин, докато си препичаше филийки хляб на котлона в хубавата си малка кухня, г-н Такаретов съвсем разсеяно се загледа през прозореца и я видя да пресича улицата. Разбра, че за да те сполети ГОЛЯМАТА любов е необходимо съвсем малко време. Малко след това започна да кашля и да се задушава. Не от ГОЛЯМАТА любов, а просто защото филийките му бяха станали катранено черни и от тях се вдигна задушлив гъст дим, когато се опита да ги премести. Изглежда усещането беше просто овъгляващо, защото същото се повтори с последвалите ги две филийки, а после и с тези след тях. Накрая му се наложи да се откаже от идеята за препичане. За сметка на това, съвсем сериозно реши да излезе и още същия следобед да си купи тостер с таймер. Всичките тези идеи минаха през главата му едва след като вече беше установил колко е влюбен, което ги накара да изглеждат още по-незначителни отколкото така или иначе си бяха. Г-н Такаретов мразеше незначителните неща. И понеже всички наистина важни неща някак си се състояха от куп незначителности, той използваше случая, за да мрази и важните неща.

     Скоро г-н Такаретов установи, че е станал така дразнещо драматичен, романтичен и сантиментален, че лазеше непоносимо дори по собствените си нерви. Сутрин се будеше с усмивка, пускаше музика и си танцуваше под душа. На всичкото отгоре беше започнал да мирише цветята в саксиите на перваза, а това беше особено обезпокоително най-вече поради факта, че в саксиите отдавна не бяха пораствали цветя, така че му се налагаше да забива нос в пръстта, а после да го отръсква с бурно кихане.

     Любовта е просто едно голямо безобразие!

     За г-н Такаретов всичко предвещаваше да трае изключително кратко и да приключи съвсем безболезнено. Той беше безкрайно свит човек и ако зависеше от него, никога не би се запознал с обекта на всичките си мечтания от месеци насам. Работата беше, че не знаеше името ѝ, а така и не я видя да преминава отново по неговата улица. Дори да беше преминала обаче, той надали щеше да събере смелост да я заговори. Никога не беше приемал сериозно теорията, че ако поне опиташ, това вероятно би увеличило шансовете да се случи … нещо. Възможно беше именно това да бе довело ежедневието му до там, че всеки ден досущ приличаше на предния и дори му се струваше, че една и съща рижо-кафеникава котка съвсем умишлено и напук пресичаше улицата точно в 7 и 49 всяка сутрин, като през ден дори се обръщаше, за да го изгледа многозначително.

     Та, може би всичко щеше да трае кратко и г-н Такаретов нямаше да се превърне в един съвсем изперкал влюбен откачалник, ако упорито не настояваше да нарича „единствени” и „незаменими” всички хора около себе си. Благоприятстващо се оказа и че в една съвсем тиха и приятна майска вечер от отсрещната къща без никаква следа изчезнаха няколко хиляди и кутия бижута с петорно по-голяма стойност от парите (без дори да броим сантименталната). Г-н Такаретов, чиято къща, според полицията, внезапно се беше превърнала в наблюдателница, трябваше да дава дълги обяснения. В кухнята му нахлуха групичка полицаи, които докато неуморно похапваха от запасите в хладилника му, не преставаха да го разпитват какво беше видял, надвесваха се през прозорците (щяха дори да му смачкат цветята, ако той предвидливо не беше пропуснал да посади такива), мотаеха се на терасата, пъхаха се във всяка дупчица, а един от тях не пропусна да му намекне и че върху кухненския шкаф се е насъбрала малко прах и няма да е лошо да поизбърше.

     Г-н Такаретов не беше видял крадците. Което беше доста странно след като рядко отлепяше нос от прозореца напоследък. Независимо дали се хранеше, пиеше нещо или просто минаваше покрай кухнята, той неизменно придобиваше занесен вид и се застояваше там с вперен в улицата поглед. На самия него също му се струваше невероятно странно, че не беше видял нищо. Не беше видял дори леко раздвижване и това при положение, че ужасно, ама ужасно усърдно се беше вглеждал именно за такова.

     Полицаите по-скоро му повярваха. Или повярваха, че той по-скоро е човек неспособен да скрие каквото и да било. Г-н Такаретов беше учтиво помолен да обръща внимание на съседната къща и да уведоми полицията, ако все пак забележи нещо. Едва пет минути след като напуснаха къщата му, г-н Такаретов беше убеден, че не просто е бил учтиво помолен. На него му беше възложена задачата да следи и наблюдава. Той се зае с възложената задача с цялото усърдие, на което беше способен. Наблюдаваше, наблюдаваше и наблюдаваше. Съвсем скоро така се вживя в наблюдението, че трудно можеше да извършва каквато и да било друга дейност, освенq че понякогаq докато гледаше улицата и си представяше как Тя минава по нея, му се удаваше да се изчерви. Това беше наистина сладко и сантиментално и би разчувствало всеки. Наоколо обаче нямаше друг освен него.

     Г-н Такаретов не се запозна с нея. Така се случи. Или не се. Въпрос на гледна точка. Не я видя отново, не я докосна, нито чу гласа ѝ. Въпреки това хиляди пъти се обръщаше разтреперан на улицата, убеден че сянката ѝ е преминала по стената до него. Друг път се будеше сигурен, че е усетил дъха ѝ до себе си. Че ако само погледне към ъгъла на вратата, тя ще е там. Понякога се обръщаше и му се струваше, че току що се е скрила зад ъгъла или пък улавяше отблясък от пръстена на ръката ѝ в прозорците на съседните сгради. Въобразяваше си, че тялото ѝ е невидимо и всеки момент, докато върви, може да го настъпи и дори да продължава да върви върху него в продължение на часове. Сякаш присъствието ѝ се разливаше навсякъде заедно с дъждовните капки и беше съвсем възможно да се претопи в него. Понякога потапяше ръката си в съд с вода и я задържаше известно време. Стискаше бавно в юмрук, после отпускаше и оставяше водата да се разстила из линиите на ръката му. Беше сигурен, че такова би било нейното докосване.

     Когато вали, г-н Такаретов излиза навън и се разхожда из влажните, празни улици. Често остава у дома и наблюдава, чака, надява се. Понякога му се струва, че самият той е наблюдаван. Възможно е да е прав, макар кварталът да е съвсем порядъчен. В него има само една къща, в която капчукът не спира да тече.

     Тази къща привлича. Стъпвайте внимателно. Тя притежава свой аромат. Първоначалният мирис те докосва леко и нежно, подобно пеперудено крило. Той подчинява. Парализира. Изтръсква се върху ти и татуира върху ръката ти цяла палитра от изкушения, но не позволява да оближеш дори възгничката на пръста си за да ги усетиш. Когато решиш, че всичко е само изкусна игра на въображението ти, те обгръща дъх на океан. Тласък подобен на малък инфаркт те блъсва надолу, не те оставя да вдишаш, сграбчва сърцето ти в паяжина и го разхвърля на хиляди люспи от разноцветни молекули. Единственото което усещаш е дълбочина. Притегляща. Гравитационна сила, която не намалява и не намалява. Силата на ароматa затихва след около 27 часа, но пак има остатъчен мирис, който продължава още приблизително толкова.

     С ароматa се свиква. След време той спира дори да се усеща и човек решава, че е попаднал под влиянието на някаква самозаблуда. Може и така да е. Има въпроси, които никога, никога, никога не трябва да получават отговор. Никой не може да потвърди или отрече със сигурност, защото никой никога не се е връщал при къщата, нито я е виждал два пъти.

     Много хора никога не успяват да я намерят, но истината е, че къщата е там.

     Г-н Такаретов обърна стола си към прозореца. Наблюдението го изискваше. Продължи да си говори с Нея на ум и някак естествено премина на „ти”. Понякога водеха дълги разговори. Друг път просто сядаха и мълчаха. Тя обичаше възклицанията. Казваше „Ех!”, „Ах!”, „Хм.”, а също и „Ммм…”, което му беше любимо.
     – Кажи „Ммм…” – молеше я.
     – „Ммм…”.
     – И на живо ли го казваш така?
     – Да.
     – Много бих искал да чуя. Някога.

Цветелина Георгиева в „Кръстопът“

Коментарите са заключени.