Цветелина Георгиева: Наред

Публикувано от на февруари 12, 2010 в 1:02 pm.

     Баща му беше моряк. Идваше в униформа и си заминаваше в униформа. Такъв го помнеше. В рамката на вратата, готов да замине. Накрая остана някъде по моретата. Не си дойде. Майка му плачеше, а той беше доволен, защото отдавна беше разбрал, че мястото на баща му винаги е било далече от тях. Спомни си, че докато я утешаваше ѝ обеща никога да не я оставя. Беше от онези обещания, които правим защото моментът го изисква, а всъщност никога нямаме намерение да изпълним. Дадено в спалнята, сред вещите на непознат човек и тапети, пропити от отдавна отминали усещания и сол.

     Тръгна си. Не от неблагодарност. Просто се махна от морето. Как би могъл да ѝ обясни?

     Сега работи в железниците. Носи униформа през повечето време. Влаковете го успокояват с тихото си потракване. Пътувa. Може би му е в кръвта. Но вечер винаги се прибира. Не като него. Прибира се. Само дето никой не го чака в това жилище, няма плач, няма потракване на съдове в кухнята. Тихо е.

     Докато седи и вечеря сам на кухненската маса с покривка на червени и зелени зеленчуци, понякога се чуди дали и на баща му е липсвало потракването и скърцането на машините, черното масло по дланите, засъхнало, впило се в кожата като втори пигмент. Баща му имаше големи ръце.

     Понякога бута солницата. Нарочно. Чува шума от разбъркващите се бели кристалчета и то е шум, който го успокоява. После я вдига и я поставя на мястото ѝ, преодолявайки суеверното желание да хвърли малко сол зад лявото си рамо. Или пък беше зад дясното?
     Дясното му рамо се схваща. От спането по влаковете. Често не може да спи заради него и тогава излиза да повърви. На някъде. Движението е хубаво нещо. Помнеше как вратата на апартамента проскръцваше докато баща му излизаше за своята нощна разходка. Как през лятото опъваха хамак на терасата и той спеше на него следобедите в които си беше вкъщи. Нощите се разхождаше. Като него сега. Чудеше се как и кога е заприличал толкова на него. Майка му беше права. И той беше от тези, които пиеха кафето си на крак, които заминаваха, които спяха в хамаци и приличаха на риби на сухо, ако застанеха на едно място повече от 5 минути.

     Пали цигара и върви. Баща му е минало. От онзи тип минало, за което на никой не му пука, вероятно защото не може да бъде променено.
     Пусти улици, почиващи си от стъпките на толкова много крака през деня. Крака на високи токчета, лъскави подметки, маратонки, потропващи, плавни, пристъпящи, отиващи на някъде, уморени…В паветата се отбелязват стъпките на отиване и връщане. Като в пясък. После вятърът ги трие.

     Има едно момиче (винаги има поне по едно). Тя пътува също като него. Всяка сутрин я наблюдава от своята гара. Чака я да си купи билет и я следи с поглед докато чака на перона, а после се качва на пристигащия влак. Забеляза я случайно. Веднъж му направи място да мине. Беше учтива. Той знаеше, че това е от нещата, които имат значение. Искаше някой, който просто да е любезен. И разбира се, беше красива. Не би могла да не бъде. С къса коса и деликатни черти, плавна походка. Отиваше и се връщаше. Той наблюдаваше движенията ѝ. Познаваше кога е напрегната и леко се повдига на пръсти в очакване, кога е спокойна и умислена, застанала на перона с ръце в джобовете, тичаща, с поклащаща се на гърба ѝ раничка. Движения, които бяха само за него. Ласкаеше се от тази мисъл. От идеята, че той и никой друг притежаваше тези движения, познаваше ги и ги изучаваше, откриваше по нещо ново всеки път.

     Веднъж дори ѝ продаде билет. Тя се усмихна. Ръцете ѝ – дълги пръсти, с развита мускулатура и поддържани нокти, полувидим белег на сантиметър от сгъвката на палеца. Можеше да види сините венички под опънатата кожа. Прииска му се да ги докосне, да ги подържи за малко, но не посмя и просто плъзна билета напред. Няколко пъти е седял близо до нея в същия вагон, веднъж в същото купе. Наблюдаваше я как чете, докато ръката ѝ си играеше с висящата на ухото ѝ обеца, как пръстите ѝ несъзнателно се потъркваха един о друг. Понякога му се приискваше да си поговорят, но това беше само във вечери като тази, когато се разхождаше сам из пустите улици и не можеше да заспи. През деня не искаше да я познава. Нито да говорят. Струваше му се крайно глупаво всичко, което можеха да си кажат: „Да, времето отново се развали, а пък вчера беше така слънчево!” или „Влакове, винаги закъсняват.”.

     Така добре се чувстваше да е наоколо без да я познава!

     И в такива вечери, когато му се приискваше все пак да поговорят, той се опитваше да не си представя какво точно ще си кажат. Опитваше се да долови тембъра на въображаемия глас, дълбочината, пълнотата на звученето. Само това. После си спомняше как влакът я отнася надалеч, сред метални въздишки и поклащане. Под други облаци.

     Беше си взел котарак, за да си има мълчалива компания, когато му дотрябва. Само дето не можа да се привърже. Животинката имаше имбецилен поглед, крепка привързаност към храната в големи количества и вродена любов към открити пространства. Бяха двама непознати от началото и си останаха така, макар че котаракът все пак имаше доблестта да се навърта наоколо, точно когато тишината натежаваше най-много. Той пък поддържаше паничката му пълна за когато се появеше. Беше нещо като договор и двамата го спазваха от удобство.

     Сега върви и пуши. Когато се прибере ще си направи торта. Три пласта, сладко от ягоди. Кухнята му ще мирише на сметана. Не на мърсотията от миналата вечер, когато котаракът беше дошъл целият в масло. Явно беше минал под нечия кола. Беше мазен и гнусен от черното и той се зае да го изкъпе, преди да се е настанил вътре и да е оплескал всичко. Гадината не искаше да стои мирна и го одраска на няколко пъти. Тъничките струйки кръв се смесиха с черната сапунена вода и потекоха в канала. „Стой мирен!” повтаряше той, а животното се въртеше в ръцете му, хлъзгаво и черно. Накрая се подхлъзна в мръсната вода и остана да седи насред нея загледан в почернелите си кървящи длани. Имаше големи ръце.

     Седеше насред жълтеникавата светлина на електрическата крушка. Като идиот. Котаракът чакаше до вратата и от него течеше неизмито масло. А беше тихо. Нямаше машини, които да успокояват. Искаше му се да реве. Сълзите щяха да се стекат с мръсната вода като черен конец, като черво излизащо от очите му, възлесто и мокро и да се разлеят по канализацията из целия скапан град. Знаеше, че няма да се получи. Тези неща не бяха за него. Реването и…въобще цялата тая глупост. Изправи се, опря ръце в тоалетната чиния и повърна. После изплакна котарака и го пусна да прави каквото си иска. Какво толкова.

     В ръката му остава догарящ фас и се оглежда за кофа за боклук. Зад гърба му се отваря врата на къща. Малко момиче пробягва до близкия контейнер и хвърля голяма черна торба вътре. Поглежда го за малко, той също я наблюдава, изненадан че някой изхвърля боклука в един през нощта. После тя се прибира тичешком. Обръща глава да го види преди да затвори вратата и светлината отвътре, жълтеникава и заслепяваща, изчезва. Той осъзнава, че е време и за него и се обръща. Тогава бутилката се забива в слепоочието му. Достатъчно силно, за да усети трошенето и стъкълцата забиващи се в незащитената кожа. Главата му се замайва. Като люшкането на влака е и веднага го обзема спокойствие. Затова почти не усеща болката от падането върху паветата. Усеща, че някой пребърква джобовате на панталона му, но някак не му пука особено. През ума му преминава мисълта, че не трябваше да оставя цигарите си там. Беше си купил цяла кутия като излезе и тоя щеше да му я вземе. Мисълта бързо отминава, изтласкана от тъпа болка, този път в корема. След това долавя отдалечаващи се стъпки. Струва му се, че сънят най-после го спохожда, сигурно защото усеща клатушкането на земята под себе си. Бавно се обръща по гръб.

     Утре щеше да разправи на майка си. Щеше да я попита „Виждаш ли? Що за свят е това, кажи ми?”. Тя нямаше да му отговори, но щеше да слуша. За първи път от много време тя щеше да слуша него, а не обратното. И той щеше да разказва, без да може да се спре.

     Докато гледа небето, легнал на паветата и готов да се изправи след малко, си мисли, че може да започне да ѝ разказва и сега. После му хрумва, че тя всъщност знае всичко и се чувства излъган, защото когато отиде на другия ден, няма да има какво да ѝ каже. За пореден път.

     Утре щеше да се върне при морето. Да гледа как релсите се срещат и се разделят, как се оплитат и разплитат, очертавайки различни посоки. Често се чудеше коя е неговата и си отговаряше „Всички. До една.”. Всички носеха спокойствие. Дълги и здрави. Като черен конец. Нямаха начало. Край не се виждаше. Всички посоки излизат от очите му. Когато спи и е спокоен, те също спят.

     Баща му се беше загубил в морето. Не си дойде. Майка му плака, но повече заради собственото си нещастие и по-малко за него. Той я утешаваше, но повече защото не му се слушаше някой да плаче за баща му, отколкото заради нея. Два дни след като го изпратиха по море, отиде на доковете да товари. В почивката излезе да изпие нещо студено и го видя с някаква жена. Сцената не оставяше много място за съмнение за отношенията им. Не беше изненадан. Заради майка му му причерня, дето чакаше вкъщи и ревеше, с повод и без повод. Знаеше, че тя също е виновна и пак му причерня. Затича се и го удари с бутилката от бира. В гръб. С всичка сила. Това заслужаваше. После жената пищеше. Далече някъде. Баща му се строполи насред локва от корабно масло. Видя от главата му да се процеждат капчици кръв. Посегна да го обърне с надеждата, че не е той, но пък какво ако не беше? Не успя. Жената започна да го удря.

     Той бяга, бяга… Далече от писъците, от мокрото, далече от морето. Влакът го полюшва, отдалечава. Всичко остава някъде назад. Има само тропот на релси. Търка ръцете си. Втори, трети сапун отива в канала. Кожата е набръчката от водата. Маслото не се трие току-така, но утре непременно ще изчезне.

     Утре ще отиде при майка си, която знае всичко и затова никога не слуша какво ѝ разказва. Която мълчеше и предизвикваше съжаление у малкия си син, която беше добра майка и му намери работа на доковете. Тя нямаше да го пита за раната на главата, нито за баща му. Щеше да трепери в банята, да търка ръцете си със сапун и да повръща над тоалетната чиния, а тя щеше да стои пред вратата. Нямаше да влезе. Както тогава. Щеше да отиде в кухнята, да включи телевизора и да седне да вечеря.

     Съмва се. Хората бавно се раздвижват. Той поема към къщи. Ще се прибере и ще завари котарака пред вратата. Знае го. Ще го пусне да влезе преди него. Така ще има някой. После ще легне да спи и хамакът ще се огъне под тежестта му. И всичко ще бъде наред. Ще направи тортата утре. Три пласта и сладко от ягоди.

     Никъде няма да ходи.

Цветелина Георгиева в „Кръстопът“

1 коментар за “Цветелина Георгиева: Наред”