Никой не знаеше истинската му възраст. Външно приличаше на не повече от тридесетгодишен, но вгледаш ли се по-детайлно в кожата на лицето и ръцето му разбираш, че е на не по-малко от осемдесет. Пристигна преди няколко години в това малко градче, нае си самостоятелна квартира и заживя в нея като отшелник. Говореше на няколко различни езика предимно с магазинерите и сервитьорките. С останалите граждани не разговаряше. Отстрани изглеждаше, че не ги забелязва – все едно живееше сам в този град. Всяка сутрин той излизаше на разходка, въртейки малко бамбуково бастунче на показалеца си. То беше миниатюрно и явно не му служеше за нищо друго, освен за украшение. Понеже никой не знаеше името на странния мъж, съгражданите му го наричаха Бастуна. Той едва ли подозираше за това или, ако подозираше, по никакъв начин не показваше, че това го дразни. Бастуна притежаваше невероятната способност да променя цвета на очите си според сезоните. През пролетта очите му придобиваха тревистозеления цвят на природата. Пролетно време той въртеше бастунчето си много бързо, минувачите се бояха да не ги удари и спазваха известна дистанция. През лятото неговите очи ставаха светлосини, цвят твърде подобен на ясно обедно небе. Движенията на бастунчето в показалеца му бяха по-забавени и насечени. Дойдеше ли есента с покафеняването на дърветата, цветът на очите му се трансформираше в канеленокафяв. Бастунчето се въртеше елегантно и бавно като падащ лист. Зимата бе сезон, през който неговите очи бяха сивкави, сякаш попиваха тоналностите на мръсния едноседмичен сняг. Бастунчето стоеше закачено върху левия джоб на балтона му. Никой за толкова години не беше забелязал тези промени в очите и въртенето на бастунчето. Всички си мислеха, че сезоните се сменят по някакъв извечен природен закон, истината обаче беше съвсем друга…





Владислав Христов в „Кръстопът“.
Владислав Христов в DICTUM