Представете си
кухня. Колкото и да ви е трудно, представете си репродукция на Моне на стената (в същата тази кухня), а върху перваза на отворения прозорец седи една пролет, която със съвършено спокойствие си оправя педикюра и се залива от смях, едновременно. През рамото на същата тази пролет се вижда малък двор, в който като в дядовата ръкавичка съжителстват почти щастливо няколко патици, две-три баби, невидима църквичка, дебела продавачка (някои твърдят, че е от Монтенегро), овце за вълна, овце за мляко, овцата на баба и един постоянно гладен кон.

     Забелязахте ли едно ококорено момиченце в цялата тази картина? То е винаги някъде там – търси си малките червени обувки, с ципче на подметката; стиска перушина в шепичките си и чака да поникнат птици; завива кокичетата със смях, за да не измръзнат; тропа сърдито с краче и продължава да не вярва, че огромният жълтък над него, готов всеки момент да потече, е слънце.

      Представете си
трима дядовци, седнали на пейката, на припек, пред селския хоремаг. Фъфлят си болежките, псуват политиката, разменят си съвети за добичетата и се радват на лятото, стоплило беловласите им ежедневия. Сега си представете красиво младо момиче, което сяда пред тях, по турски, ей така – директно на земята, върху прахоляка, посипал се от тежките им приказки, поглежда ги прямо, в душите и казва: „Човек не бива да пътува без чанта, когато фениксите в магазина свършват. Защото ако минем по моста, той или ще ни отеснее, или ще си измисли гърбица. Но това не е сериозна причина за някакъв си тунел, понеже облакът и без това си ожули коляното, а в събота ще вали.”

     Представете си,
че съществува конкурс за Мис „Непредвидимост”. Тя със сигурност ще го спечели.
     Жената, за която е съвсем естествено да се досънува в черупката на костенурка; да усуче сетивата си около краката на птици; да рисува със слепи очи и да композира движението на кръвта си, докато виси с главата надолу; да моли, да плаче и да забравя; жената, която умее да накара стиховете да изпсуват, съвсем по мъжки; жената, която си разрешава всички посоки…

     Не можете ли да си го представите? Тогава я прочетете.

     Ако и след това сте все още същите забързани, угрижени, вперили носове във върховете на обувките си, хора… просто вдигнете глава. Погледнете нагоре.

    Там някъде има, рее се едно хвърчило, с подпис върху него. Хванете го. То е съвсем истинско и цветно, с дъх на маточина и на обич; достатъчно здраво, за да устои на вятъра и достатъчно крехко, за да поискате да го имате и… пазите, винаги.

     Аз лично, искрено ви завиждам – за първата ви среща с него.

Левена Филчева