Таралеж, таралеж,
                                                                        знаеш само да бодеш,
                                                                        пипнах четината гъста,
                                                                        ох, че си убодох пръста!
                                                                                        (детска песничка)

     По философия си взех изпита защото подсказах на колега. Стагирит бил Аристотел, кой да предположи само! Ако подсказвах по-тихо, нямаше да се измъкна така леко. И липсата на опит да помогне веднъж. А щях да говоря за Кант. Kатегорически императив. Голяма работа. Не прави на другите това, което… Моят императив – абе, не им прави нищо, на тях и без това не им пука.

     Прибирам се от работа в седем. Играем си някакво танго, тротоара и аз – две напред и третата в локва. И около мене хора. Наблъскани.С остри лакти. От космоса сигурно изглеждаме малки. Тук долу се уголемяваме. Големи глави на вечерен фон, големи пръсти на краката… Няма го Кант. Свил се е някъде на топло да си прилага императивите, никой не му се натиска в автобуса, никой не го сваля по спирките и не го блъска на пешеходната пътека. Две напред… уф, пак не уцелих сухо място.

     Яде ми се крем-карамел. Може и само крем. На сухо някъде. Само дето сега си играя на устремена, прибирам се и се поглеждам във витрините отстрани /всеки го прави/. Не е само от суета, истината е, че те просто си те подканват да го направиш. Че къде другаде да гледаш? Отмествам поглед и срещам очите на момче. Изглежда добре, изтупан… Преди по лицето му да се плъзне доволството. Не те свалям глупако, просто си гледам! Явно не е възможно просто да си гледаш, макар да казват, че очите са за това. Винаги трябва да гледаш някакси. На витрините не им се струва, че ги свалям. Колко ли очи могат да се съберат на една витрина? Искам да кажа – само очи. Без другите му там човешки подробности. Без бузи, които да се изчервяват от удоволствие, че са ги загледали. Без гърди, които да се повдигат и отпускат от вълнение, заради нечие присъствие. Неконтролирано. Без крака, изтръпващи и непоносимо слаби от … пфу, от суета?

     Е, прибирам се вече. Моите крака ще си ме носят към къщи. Кой може да ми каже дали Кант е обичал крем-карамел?
И завивка ми трябва. Ще се прибера, ще се завия и … не знам, ще правя нещо си. Иска ми се да можех да танцувам. На приглушена светлина /така било по-хубаво/. С някого. Само дето Някого го няма, но и да беше тук…нали не мога да танцувам.

     – Искам приказка за таралеж!

     Това иска сина ми. Звучи като декларация. Все се чуди какво да измисли и все иска нещо. Обикновено намирам това за прекрасно.

     – Абе, ти изми ли си ръцете?

     Като порасне ще го науча да танцува. А аз ще науча нещо за таралежите. Защо никога не казва Ежко? Таралеж не звучи по детски! Обръщам се да го питам, но той се е изпънал към чешмата и се търка със сапун. Друг път. Не е важно.
Не знам много приказки. Май трябва да отида в някой ъгъл и да се срамувам /това беше от някъде/. И друго се сещам: „Нека занапред тия, които идват да играят с мен, да нямат сърца!”

     Оф, тая приказка бездруго няма никога да му я разкажа. Някой ден като порасне и се научи да чете, ще си я прочете сам. И тогава ще му стане едно тъжно, и аз ще предложа да го науча да танцува /уж за да се махне тъгата, а всъщност защото го няма. Някой./. Тогава докато го уча, все някой ден ще се изпусна и ще кажа „Хайде джудже, инфантата иска да танцуваш!”, а това ще бъде толкова ужасно! И този ден, така или иначе ще дойде, но понеже не ми се мисли за него сега, ще си мисля за Кант и за крем-карамела, докато изцеждам спагетите и приготвям топъл доматен сос за тях.

     Изключително е добре, че иска приказки за таралежи. Те, виждате ли, могат да плуват, да се катерят по стени и да бягат. Да се катерят по стени, хора!!! Невероятна работа са това таралежите!

     – Знаеш ли, че таралежите живеят под земята? – пита.

     Винаги пита за всичко. Обикновано ми харесва, но това пък къде го чу? Леля му му го казала. Правели си дупка на 20 сантиметра в земята. Често заспивали зимен сън. Сега той си прави къщички от одеала и чаршафи. Представя си, че е под земята и е таралеж. Изтръпвам и му се карам. Няма ефект. Навсякъде никнат къщички.

     Напоследък си ги е втълпил тия животинки и имам чувството, че навсякъде се спъвам в тях. Не е хубаво това. Всеки трябва да си знае територията и да не се набутва в чуждия ареал. Видовете не се смесват, не създават поколения помежду си. И на това му викат природа. Не е като да го решавам аз!

     Някой умееше да се катери по стени. По стени, хора! Живеехме на втория етаж. Смятах го за голяма работа, но пък тогава се впечатлявах лесно. Сега знам, че е бил таралеж. Разбрах го, докато кимах утвърдително на сина си, а по ръката ми изстиваше парче домат с аромат на чесън и подправки. Много е просто и не знам как до тогава не го бях забелязвала. Глупакът не трябваше да се бута в моята територия. Пък той взел, че се унесъл да катери. Двадесет сантиметра значи.

     Двамата ядяхме тирамису и кусахме каймака на капучиното с малки блестящи лъжички. В сладкарници някакви. От витрините ни гледаха хиляди очи. Никога не ми се е приисквало да ги броя. Така и не разбрах колко биха се побрали на една витрина. Сигурно сме им изглеждали странна двойка, но пък на кого му пукаше! Бузите бяха червени, краката омекнали, дъхът – накъсан. Неконтролирано.
Като деца крадяхме ябълки от градините из квартала. После бягахме докато оставахме без дъх. Никога не са ни спипвали. Истина е, че таралежите могат да бягат.

     После, докато стоях на прозореца, а той си отиваше и го гледаха хиляди очи, пак не можех да ги преброя. Бях от обратната страна. Чаках го да се изправи и да се обърне. С поглед изтръпнал от напрежение. Не го направи. Не мисля, че беше защото не е искал.
От онзи ден прозорецът си остана такъв. Пълен с очи. Наблюдават ме когато излизам и се прибирам, а аз съм забравила числата и вече няма значение от коя страна на стъклото съм застанала. Всяка сутрин се протягам и си избирам един чифт. За деня. Тъй като не са в комплект, ми се налага да ровичкам из тях докато открия две еднакви и после ръката ме боли от усилието. Лявата ръка. През деня се сковава цялата лява половина на тялото ми. Очите изглеждат повече когато дойде ред да си избирам. Може би се редуват кои да наблюдават сутрин и кои вечер. Знам ли ги! Просто избирам една двойка и ги поставям на мястото на моите. Така мога да си се разхождам из целия град. Спокойна. Дори планетата да се разтресе и да се посипе върху мен, не ми дреме! Нали съм с новите си очи.

      Моите много се уморяват. Разбирам ги. Обикновено само гледат гадно или уморено някакво и тогава пак се протягам да си избера други. Хубаво е, че разполагам с такова изобилие. Всичките ми ги е оставил Някой. До едно бяха скрити в ябълки. Бяха си негови, но сега като го няма, останаха за мен. Таралежите обичат ябълки. Нищо чудно.

     Рано сутринта излизам от къщи. Облечена съм леко за такъв ден, но ще бъде само за малко. Без това трябва да заведа малкия на училище, а после съм на работа. Всички Те ме наблюдават от прозореца. Изненадани са. И малко разочаровани от моята непоследователност. Отдавна не са ме виждали с моите собствени очи, но истината е, че за тази работа само те са подходящи.

     На връщане отново ме наблюдават. Слизам от колата и вървя обратно. С подвита опашка. Очите ми пак са уморени. Какво ли съм си мислела! Сигурно им изглеждам малка. На себе си също изглеждам така. Имам пръст под ноктите. Това е защото рових в земята. С пръсти. Пръст при пръстта. Двадесет сантиметра. Някой го нямаше или пък просто не излезе. Не мисля, че е защото не е искал. Нямаше и таралежи. Мога да кажа на малкия, че леля му го е излъгала. Вместо това казвам друго.

     – Бягай в колата.

     И той бяга, метнал раничката на дясното рамо. Колата е паркирана отзад. Нищо няма да се чуе. Взимам ключа от шкафчето, после якето, накрая точилката от кухнята. Не се сещам за нещо по-подходящо.

     Когато дървото разцепва стъклото и разглобява тишината на подскачащи ириси, все още не е достатъчно. Удрям докато остане само голата дървена рамка. В краката си имам стъкло, под ноктите – кал. Иначе ми е добре. Никога не разбивайте прозорец от външната страна. Всичко пада навътре и после има много за чистене. За друг път ще знам.

     Сядам на предната седалка и слагам колана. Малкия седи отзад, стиска плюшеното си таралежче, оглежда се и чака да потеглим. Иска ми се да му кажа да внимава и да си го пази в детската градина. Ще го направя когато стигнем.

     Толкова е лесно да изгубиш таралежче!

Цветелина Георгиева в „Кръстопът“