Пътувайки с кирие Таки покрай хълмове,
нарязани на бели късове,
видяхме как приготвя слънцето
огромното си барбекю.
Вълните тихо се облизваха.
И по напуканите устни на скалите
соленото море се стичаше.
Тогава кирие Таки каза:
„Макар, че времето лекува,
понякога са толкова дълбоки раните.
Като земята, от която дишаме
прахта на мъртъвците.
Но, някъде, отвъд пейзажа,
живеят светли духове.”.
Венцислав Стайков в „Кръстопът“
