Живея в столицата. Продавам вестници. Това е нещо като печат. Аз съм съседа дето живее на петия етаж, изхвърля си боклука в черен найлонов чувал всяка сряда и събота, и по принцип е съвсем тих. И съм оня, дето продава вестници наблизо. Повечето съседки се чудят какво толкова изхвърлям в плътните черни торби, защото живея сам и ме няма по цял ден. Колко боклук би могъл да прави човек като мен? Не са ме питали, макар че са се опитвали шеговито да подхвърлят разни намеци. Аз също шеговито ги отминавам и пропускам прекия отговор. Казват, че всеки човек има своите тайни. Ако е така, то моите големи тайни до една са в боклука. Лелките не биха посмели да погледнат там. Те са над тези неща.

     Всеки ден се срещам с хора, които са над нещо. Над блъсканицата в автобуса, над глупавия разговор на ученичките застанали на две крачки от тях, над градския шум и неуредици. Вглъбени хора, умислени, заети със своите си дела. Хора убедени, че знаят верните отговори, убедени че там където отиват някой ги очаква, живеещи над нещата. Хора с печати, точно като мен.

     С печат номер едно например – момче с мазна кожа. Дланите му са големи и топли. Винаги. Той не си мие ръцете в тоалетната, сърба докато яде супа и носи джинси, от онея дето са се носели преди 40 години. Скоро ще оплешивее. В автобуса прекръства крак върху крак и не забелязва на колко хора около себе си пречи така. Гледа жените с разсъбличащ поглед, така че още малко и презрамките на сутиените им ще изхвърчат и сами ще се разкопчаят. Смята, че изглежда прелъстително. Млад е. Иска да е голям, но не може да се откаже от любимото си детско одеяло, защото е много топло и меко. Вечер брои овце преди да заспи. Обича кнедли. Какво би правил ако излезе с жена? Може би ще ядат супа от моркови някъде, или пък кестени в хартиена кесийка пред вратите на университета. Жената не би се прибрала с него, а вероятно и той не би се прибрал с нея. Два пъти седмично си купува списание от мен. Винаги бърза. Нищо не искаме един от друг и е така прекрасно да сме непознати. Все пак бих се радвал, ако той се научи да използва чешмата.

     С печат номер две е жена, елегантна, красива. Купува само ежедневници. Не би могъл да я подминеш, нито да си отидеш от нея. Никога не събирам смелост дори да я заговоря. Тя е от жените, за които би плакал всеки и то без да се срамува и без някога да съжалява. Слюнката й има вкус на пъпеш. Дъхът й е студен и ако я целунеш мозъкът ти ще се вледени, сякаш си преглътнал огромна лъжица сладолед наведнъж. Ръцете й могат да сграбчват. Тя ще остави нокти по гърба ти, ще се размотае и пак ще се оплете между дланите ти, ще те преследва в дробните черти на всяка твоя мисъл, по всяко изкривяване, по всяка бръчка върху брадичката ти. Тя иска да спи с теб, но се смущава да попита. А вероятно ще й кажеш „страхотна рокля”, може да кажеш и „страхотни крака”.

     И пак жена. С нея си говорим понякога. И тя е красива, макар да е имала и по-добри години. С кокалести ръце. Те също могат да сграбчват, но другояче, различно. Очите й са пълни, дланите – празни. Гълъбите в двора й кълват всеки ден трохи и от душа им дава, а те в душата си преглъщат. Обичат я и всеки ден се връщат. За нея не може да се говори, а и тя вече не иска никого да слуша. Когато върви по тротоара, винаги гледа да е от вътрешната страна. Интересува се от стари прогнози за времето. Виждам я само в понеделник. Прекрасна забрадка си е донесла от Кайро още преди години, но вече не й е хубаво да я носи по улиците и няма за кого. За себе си я слага пред огледалото понякога. После я сваля и я прибира изпод снимки и нафталинови зрънца. Веднъж я помолих да ми я покаже. Изглежда добре с нея. Тя не изпитва тъга, нито очакване. Убедена е, че вече е получила всичко от живота и вече е уморена. Не иска да спи с никого. Иска просто да спи.

     После – двойка. Перфектното семейство. Много се обичат. Толкова, че не ги притеснява когато изглеждат като идиоти в очите на другите. Живеят през три етажа от мен. Когато разбират, че ще имат дете са невероятно щастливи. Приготвят вечерята. Той плаче. Тя бърше сълзите му с парче маруля, а стъклото на кухнята се запарва от кипящата вода за спагетите. Мъжът се опитва да нарисува люлка върху стъклото. Изглежда нескопосана, но все пак получава целувка за старанието. Около тях е тихо. Вечерта преминава прекрасно. След 10 месеца той ще продължава да плаче когато му се налага да става посред нощ и да сменя пелени. Тя няма да бърше сълзи, а ще се надява шумът да утихне за малко, защото на сутринта и двамата са на работа. Когато тъщата се нанася за да помага с отглеждането на бебето, почти всички са щастливи. Няма по-голяма радост от децата!

     Обичам децата. Имам две. Различни сме. Разстоянието ни позволява да продължаваме да се обичаме, макар да е възможно и кръвната връзка да има някакво влияние.

Преди, когато бях професор в университета, пак имах печат. Децата ми бяха по-горди да го използват пред приятелите си, жена ми се обясняваше пред съседките, а познатите ме гледаха уважително, защото разбирате ли, бях официално и признато умен. Подразбираше се, че към ума върви и културата, така че не бях просто умен – аз разбирах от всичко. Бях съседа с прекрасно семейство, добра работа и кола, който си носи културата в левия джоб за да я използва по предназначение. И който си изхвърля боклука в черен найлонов чувал всяка сряда и събота. Тогава никой не се учудваше на боклука ми, а аз се учех да си държа тайните на други места.

     Разделих се с жена си. Няколко месеца след това, дойде и ми каза, че се влюбила в ректора и щели да живеят заедно. Когато се опита да ми обясни колко неочаквано станало, казах:

     – Майната ви.

     Бях спокоен и мил. На следващата сутрин си подадох оставката и докато бях в кабинета му, използвах случая да го ударя. Имам тежка длан. Строполи се като чувал с картофи. Не си казахме нищо.

     Сега съм с печат „изоставен”. Разни хора си мислят, че би трябвало да съм съсипан, но всъщност съм съвсем добре. Можех да стана професор и другаде, но ми харесва да продавам вестници. Чета, ходя на пазар, срещам се с хора и се тревожа за планетата. Основен екологичен проблем – хората създават боклуци.

     Следващия с печат е лигаво парче. Косата му е омацана с гел и пригладена назад. Тялото му е поддържано. Има стойка. Купува само обезмаслено мляко. Носи евтин костюм. Женен. Сутрин целува жена си и се е чуди как е могъл да избере точно нея, когато е имало такива мадами около него по онова време. Оклепва си косата пред огледалото и тръгва на работа убеден, че тя не го заслужава. Изпод опита му да изглежда лустросан, личи бивша гимназиална футболна звезда, на която не й е провървяло. Сега работи в магазин и се опитва да изглежда елегантен. Сред жените на своята възраст би бил достатъчно вървежен, но той все още е на фазата в която се опитва да сваля девойки на възрастта на дъщеря му. Те не му обръщат особено внимание, а той е убеден, че причината е единствено фактът, че няма пари. Всъщност има думичка която го описва изцяло, че и съвсем може би. „Ха!” – би казал ако чуеше, но нямаше да знае защо го казва, дали от учудване или защото не му е харесала тая дума. А думата е „пъргав” и може би по принцип не отива на един мъж над четиридесетте, но нищо – няма да е първото нещо, което не му отива. Всяка жена, която е била с него се е мъчела да се сети точно за тази дума, когато го е наблюдавала да се изнизва през вратата. В леглото и извън него, в представите си дори. Той е пъргав. Болднато и подчертано.

     Да не пропуснем и жената на зализания пъргав тип. Тя е обикновен бройлер. Няма собствен печат и дели този на съпруга си. С него се чувства прекрасно. Не се замисля много, чувства рядко, а в леглото отдавна не чувства никак. Той не спира да обяснява как ще я остави да работи и да излиза сред хора когато бебето поотрасне малко, но бебето става на годинка, на две и така стига до девет години, а тя все още се грижи за него. Децата изискват грижи. Взимат един вестник седмично за двамата. Може би пестят, а може би той й го чете на глас в събота вечер. Някой би казал, че това е романтично. Вестникът е за рибарски принадлежности.

     „Имаш хубави очи.” е реплика за красавеца, тъп като калифорнийска джапанка, който смята, че особеният смисъл на живота е в това да ти пуснат възможно най-голям брой момичета. Много момичета наистина са му пускали. Обикновено служи за запълване на свободното време. Що годе се справя. Жените, които не са се вързали на свалките му са предимно тъпи или пък не знаят какво искат. На чаша бира с приятели обича да им тегли по една. Може би би могъл да си мълчи когато моментът е неподходящ, но никога не е опитвал. Купува си кръстословици. Когато започне да говори, всички около него се уморяват. Толкова е захаросан, че чак окото ми лепне докато го наблюдавам. Иска ми се да го видя как се разтваря под сутрешния дъжд и изтича в градските канавки.

     Понякога обядвам със сина си. Обикновено е приятно, макар че след първия час започва да става неловко и гледаме да се разделим. Не говорим за майка му. Няма причина.

     Вечер се прибирам, събувам си обувките и пиша. С възрастта все по-малко ми се спи, така че седя на масата в кухнята, пия кондензирано мляко и пиша научния труд, който винаги съм искал да напиша. Не се получава. Понякога пиша за разни други неща и хабя хартията само за да наблюдавам как по листа се появяват мастилени следи. До два и половина през нощта изхабявам около половин топче хартия и три кутии мляко. Натъпквам ги в черната торба за боклук и тя се издува от листите и въздуха между тях. Това са моите тайни – пространство изпълнено с въздух. Много им здраве на лелките!

     Живея в столицата. Посрещам вестниците в пет и половина. На линия съм. Аз първи дочувам стъпките на най-ранобудните. Кой съм аз? Никой. Продавам вестници, слагам печати, харесвам всичко и всички. Аз съм камъче в асфалта. Забодено насред улицата, всевиждащо и съвършено. Не искам нищо от живота. Само въздух.

* – Камъче в асфалта.
Цветелина Георгиева в „Кръстопът“