‘драсти. М.П., драго ми е. Професия: поет-циник Според цял куп многоуважавани литературни критици: „Абсолютно лишен от талант драскач, еманация на процеса на профанизация на съвременната българска литература.”. А пък (това ми е любимото), един от тези импотентни господа дори твърди, че „Лирическият Аз на П. е клошар.”. Много интересно. Толкова сложно звучащи думи, за да кажат индиректно, че съм идиот. Добре, че не съм като тях. Хубаво е да казваш нещата директно.
     Но, я стига. Последния път, когато проверих, поетите не пишеха за критиката. Поне добрите.
      Е, ей ме на, великият П., еманацията на надутите фрази, клошарят, живеещ в мечта. Пълна зала в някакъв тузарски хотел, публика с лъскави дрехи, подиумче и на подиумчето той, изтъпанил се по дънки, тениска, риза и гуменки, ще чете стихове на любителите на изкуството, които нямат нищо по-добро за вършене, от това да слушат и гледат умно. И му плащат за това.
    Точно като в ония книжки, които четяхме преди десетина години (добре де, спирам да говоря за себе си в множествено число), надъхвах се, гледайки как братята американци от нищо правят нещо и си мислех, че в България т’ва е невъзможно – да получаваш две-три стотачки, за да плямпаш глупости на разни хора и да пиеш бира.
       Впрочем, не обичам бира.
    Четенето мина добре. Винаги става така. Стиховете ми са добри и гледам да не се занимавам с политика, казвам нещо умно в паузите, всички се смеят, накрая стават на крака и ми ръкопляскат, аз им се покланям, слизам за приятелски разговор, стискане на ръце, комплименти по време на приятния малък коктейл, пак умни разговори за живота, света, вселената и всичко останало, после се прибирам в стаята си, пийва една-две кутийки кола и гледам кеч по телевизията.
     Тъкмо се каня да направя последното, когато на стълбите (имам фобия от асансьори) ме застига една жена – метър и седемдесет, приятна фигура, облечена в плътна вечерна рокля, руса, накъдрена коса и зелени очи, може би наближаваща трийсетте, хваща ме за ръката и пита:
      -Искаш ли да се изчукаме?
-‘ми, хубаво – свивам рамене аз.
      Отиваме в нейната стая.

      След това съм на балкона в моята стая, пийвам си кола, запалил съм цигара, нощният вятър роши косата ми, гледам светлините на комплекса, плъзнал навсякъде покрай морето и се опитвам да си представя какво е било преди петдесетина години. В главата ми се заражда идея за стихотворение. Нещо за времето и секса и цигарата и някъде ще вмъкна един вентилатор. Ще стане супер.
      Тази вечер има пълнолуние.
      И тези балкони са малко странни.Както съм се облегнал сега на парапета, спокойно мога да надникна през прозореца на съседната стая, въпреки преградата.
      Правя го. Пердетата не са спуснати.
      Една мацка язди някакъв, когото не виждам. Не зная дали е от това, че единствената светлина в стаята е тази на луната (която свети почти директно в прозореца, понеже вече е късно и е тръгнала да залязва), но мисля, че това е най-красивата жена, която съм виждал някога.
      Тя ме поглежда. Жалко, че не мога да разбера какъв цвят са очите й. Усмихва ми се. И аз й се усмихвам и вдигам кутийката кола като за наздравица. Тя засилва темпото, май е пред оргазъм.
      Решавам да оставя хората насаме. Обръщам се и сядам на пода на терасата. Плочките са приятно хладни. Цигарата е наполовина изгоряла. Слагам колата до мен и вадя тефтерчето и химикалката (черен, тънко пишещ Faber Castell, най-доброто средство за писане, произвеждано някога) и започвам да пиша.
      Свършвам второто четиристишие и облягам глава на парапета. Никога не мисля какви думи използвам. Няма значение как казваш нещо, а какво точно е то.
      Ето, сега искам да кажа за студа, за самотата, за нещастието.
      И, естествено, точно в този момент на творческа идилия, ще цъфне Хенри.
      Хенри е висок, с бирено шкембе, дълга до малко под ушите, винаги сресана назад коса, няколкодневна брада и замъглени от алкохола сини очи. Никога не би предположил, че нещо с него не е наред, ако не беше чернобял и прозрачен.
      – Как е, братче?
      – По-добре не е било скоро.
      – Браво. ‘неска ги разби.
      – Знам.
      – Ама онова с величествените ташаци си го взел от мене.
      – Аха, надявам се не се сърдиш много.
      – Не бе, и т’ва оставаше. Ами блондинката, как беше?
      – Предполагам, вече диша нормално.
      – Братче, от всичко, това ми липсва най-много – въздъхва Хенри и се настанява до мен.
      – Ами пиенето?
      – К’во за пиенето?
      – Не ти ли липсва?
      – Че Там си в състояние на перманентно алкохолно опиянение. Винаги.
      – ‘баси майката.
      – Аха. Не бях ли ти казвал?
      – Не – отговарям.
      – За какво пишеш? – кима той към тефтерчето в ръката ми.
      – Не знам.
      – Сигурно ще излезе хубаво.
      – Сигурно.
      Известно време мълчим и гледаме пред нас. Аз отпивам от колата, а Хенри си тананика нещо под носа. Мога да се закълна, че е Деветата симфония.
      – А бе… – започвам.
      – Да.
      – Все се каня да те питам…
      – Аха…
      – Там сигурно има много хора?
      – Всички са Там – тихо отговаря той.
      – Чудех се, дали не си видял едни момчета – Джак, Бил, Алън, Нийл, тия, нали се сещаш?
      – Едни дроги?
      – Същите – с отнесена усмивка казвам.
      – Ми, вчера или оня ден отпрашиха нанякъде.
      – Разбирам.
      Пак мълчание. Чел съм повече книги, отколкото се смята за здравословно. В най-умните от тях тишината между две души е най-чистата форма на общуване.
      Поглеждам нагоре. Падаща звезда. Май трябва да си пожелая нещо.
      Хенри се обръща към мен. Лицето му е сериозно.
      – Може ли сега аз да те питам нещо?
      – Давай.
      – Още ли мислиш за Онова?
      – Да, често.
      – И?
      – Ами, още не съм открил точния начин сякаш.
      – А действително ли искаш да го направиш?
      – Като че ли. Не знам. Не съм сигурен. Наистина. Тоест, Там звучи като много приятно място.
      – И тук не е лошо.
      – Предполагам.
      – Пък и, със сигурност ще идеш Там. Тук обаче едва ли ще се върнеш.
      – Ами ти? Ти се връщаш.
      – При мен е различно. Аз съм просто илюзия.
      – Аха.
      – Ще помислиш пак, нали?
      – Ще помисля.
      Хенри се изправя.
      – Тръгваш ли?
      – Трябва.
      – Добре.
      – Ще дойда пак.
      – Ти винаги идваш.
      – Да бе.
      – Чао.
      – Чао…а, да, имам една задача за теб.
      – Казвай.
      – Мацката в съседната стая – той кима към стаята, където се чукат. – Много ми е важно да разбера как се казва.
      – Ще видя какво мога да направя.
      – Мерси. Мисля, че и за теб ще е важно. Хайде, чао, М.
      – Довиждане, Хенри.
      И той си тръгна.

      На другата сутрин седя в ресторанта на хотела, пия чай, ям варени картофи с масло и сирене и чета някакъв вестник.

ПОТРЕБИТЕЛИТЕ В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ
НЕДОЛОВНИ ОТ КАЧЕСТВОТО НА
ТРАНСПОРТНИТЕ УСЛУГИ

КРАЛИЦАТА НА ЛИПОСУКЦИИТЕ
И ГУСИН МЕТРОСЕКСУАЛЕН
ПРАВЯТ БЛАГОТВОРИТЕЛНО ТУРНЕ ЗА
НАБИРАНЕ НА СРЕДСТВА ЗА ДЕЦАТА В
АФРИКА

ПИНГВИНИТЕ НА МИРЕН ПРОТЕСТ
СРЕЩУ ОТНЕМАНЕТО НА ТЕРИТОРИИТЕ
ИМ ОТ ГЛОБАЛНОТО ЗАТОПЛЯНЕ

      Много готини сандвичи с картофи. Точно като за петзвезден хотел. Към мен се приближава някаква госпожа.
      – Господин П.?
      – Да.
      – Здравейте.
      Протяга ръка. Здрависваме се.
– Много ми е приятно. Само исках да ви кажа, че много харесах снощното ви четене. За съжаление тогава нямахме възможност да поговорим. Вие сте истински майстор на словото.
      – Чак пък майстор – придавам си скромност. – С това си изкарвам хляба.
      – Разбира се –засмива се тя. – Може ли да се снимаме? За блога ми.
      – Разбира се.
      Вади апарат, спира един сервитьор, кара го да ни снима, усмихвам се леко, тя се ухилва превзето и ме прегръща. Един прекрасен фалшив миг, запазен за вечността.
      Продължавам със сандвичите. Някой сяда на масата зад мен. Не се обръщам. Без да искам чувам разговора:
      ЖЕНСКИ ГЛАС: – Но нали обеща да ме закараш тази сутрин?
      МЪЖКИ ГЛАС: – Да, но сега изникна, не мога да откажа, разбери, това е важна среща.
      ЖЕНСКИ ГЛАС: – Ще играете голф!
      МЪЖКИ ГЛАС: – Ти нищо не разбираш. Играта на голф може да бъде по-важна.
      ЖЕНСКИ ГЛАС: – Но аз трябва да ида на това интервю!
      МЪЖКИ ГЛАС: – Нали ти казах, ще те уредя в другото списание.
      ЖЕНСКИ ГЛАС: – Но аз искам да работя за това. Не искам някой да ме урежда, не учих пет години, за да ме уреждат. Пък и ти обеща!
      МЪЖКИ ГЛАС: – Уф, добре. Ще докарам Поршето отпред, ти си свали багажа. Не се траеш.
      ЖЕНСКИ ГЛАС (троснато): – Ти не се траеш!
      Покрай мен минава жената от съседната стая.
      В главата ми се изниква пъклен план. Прибирам един цял картоф в джоба си.

      Лошото на уникалните коли е това, че не могат да бъдат сбъркани. Онзи паркира Поршето пред входа и отиде някъде, сигурно да обясни на приятелчетата си за голф, че ще се забави. Портиерът пък се е заприказвал с момичето на рецепцията. Никой не гледа насам. Аз се приближавам до колата, съвсем невинно, правя се, че я оглеждам и много (ама много) бързо се навеждам отзад, навирам картофа в ауспуха и отпрашвам тъкмо навреме, така че никой не ме вижда.
      И аз трябва да тръгвам. Качвам се в стаята. Онези се карат в тяхната. После излизат. Аз си стягам нещата и със спокойна стъпка слизам по стълбите.
      Тъкмо оставям ключа на рецепцията („Благодаря, господин П., за нас беше удоволствие. Приятен път, господин П.”) и излизам, когато Големия мъж с Големия бизнес се мъчи да запали Поршето, но то кашля и не пали и той псува и се ядосва и се излага. Голям майтап.
      Мацката е нервна. Излиза от колата. Онзи се развиква. Не съм се излъгал – Тя е богиня.
      Аз пък съм поет, ergo обичам латинския и карам стар Фолксваген. Много съм привързан към трошката. Спирам до Поршето. Двамата се карат, но се обръщат към мен. Аз казвам на мадамата:
      – Здравейте, случайно да се нуждаете от превоз до града?
      Онзи (бръсната глава и лице на глиган) ме поглежда злобно. Момичето му обаче казва:
      – Чудесно.

      Днес времето е много хубаво – точно каквото трябва да бъде в началото на лятото. И всичко покрай пътя е зелено. Тя седи на седалката до мен и зяпа през прозореца. По едно време се обръща и пита:
      – С какво се занимавате?
      Сега виждам, че очите й са кафяви, което е малко прозаично, но не мога да разбера, защо не приемем, че и чистата и скучновата действителност може да бъде красива?
      – Поет съм.
      Тя се засмива. Прекрасен смях.
      – Не, имах предвид, с какво се прехранвате?
      – Пиша стихове – отговарям. – Снощи имах четене в хотела, мислех, че всички знаят.
      Аз и моето Самолюбие.
      – Извинете. Не исках да ви обидя.
      – Не ме обиждате никак – казвам, и по гласа ми личи, че е така. – Ами вие?
      – Какво аз?
      – Какво работите?
      Тя навежда глава.
      – Скоро завърших журналистика. Днес ми е първото интервю за работа.
      – А, така било. Значи, успех.
      – Благодаря.
      Когато се усмихва, около устата й се образуват много сладки трапчинки.
      – Това диск на Джони Кеш ли е? – пита тя и вади един диск от поставката под радиото.
      – Да.
      – Страхотен е! – предполагам, че става въпрос за господин Кеш.
      – Съгласен съм. Пуснете го.
       – Говорете ми на ти. Вие ме кара да се чувствам малко неудобно.
      – За целта и ти трябва да ми говориш на ти.
      – Вярно.
      Двамата се смеем.

      След около четиридесет минути пристигаме в града. След още петнадесет я оставям на една уличка до центъра.
      – Благодаря ти много.
      – Моля, моля. И успех – пак.
      – Пак мерси.
      Тя се протяга към мен и ме целува по бузата.
      – От това ще взема да се изчервя.
      Кикот.
      Тя слиза и затваря вратата.
      По дяволите, за малко да забравя. Когато се навежда през прозореца да каже „Чао” за последно, питам:
      – Може ли една бърза услуга?
      – Разбира се.
      – Ще ми кажеш ли как се казваш?
      Тя се усмихва палаво, очите й блестят.
      – Надежда – казва.
      – Надежда – повтарям. – Приятно ми е, Надежда.




Милен Миланов в „Кръстопът“.