Две целувки и един Декарт – стигаха му, когато беше на шестнайсет. След години една целувка и Декарт, само Декарт на квадрат, а галактиката върти ръкави обезводнена, като риза, отдавна простряна на слънце. До нея можеше да съхне и тази истина, ако не беше ароматът на липите. Така ухаеше и жена му.
Обичаше я от времето, когато учеха в Математическата гимназия. Сутрин Филип тръгваше нетърпелив по любимата си улица, с цигари и ментови бонбони в джобовете. Дръпне няколко пъти, пъхне в устата си три бонбона, дъвче енергично и поема въздух. Миризмата на липа и мента разкъсва ноздрите му, пали гърлото, очите сълзят, целият настръхва и нехае за огромната космическа пустота.
Но сега галактическите струпвания се отдалечаваха едно от друго. От месеци го беше обзела ревност, която му пречеше да мисли и да работи. И къде, по дяволите, се изгуби смисълът? Потърси го в старите сгради, в които преди с лекота виждаше „златни” правоъгълници. Нищо – фасади с ъгли. Пред очите му пак оживя образът на жена му, до нея мургав мъж свири на орган, тя се навежда, целува го, той протяга ръка и спиралите на косата ѝ губят перфектната си линия.
Изнервен, Филип тръсна глава, загледа се в дърветата и зад двете най-стари липи видя бръснарницата на Бали Берберина. Така му викаха всички, но никой не знаеше истинското му име. Тя обаче беше известна със своето – „Unter den Linden”. Отскоро румънци идваха през Дунав мост и Бали, предприемчив и съобразителен, смени табелата с „Dragostea din tei”. Не знаеше румънски, но беше чувал песента, някой му казал „нещо-си-под-липата” и това му стигаше. Когато разбра смисъла на всички думи, заличи с бяла боя първата. От слънцето и дъждовете бялото се беше поолющило и бръснарницата вече се казваше „Drag… din tei” Той се смееше и бърбореше: „Ами че драг си ми, тука, под липите. Като те обръсна, и аз ти ставам драг!” Табелата така си и остана. Бръснарят беше излязъл отпред и се суетеше. Виждаше се как подхваща вратата, завърта я, тя се измъква от пантите и Бали доволен я понася навътре.
– Здравей, Бали!
– Ооо, математикът! Здрасти, Фил, не си идвал отдавна. Ще те бръсна ли, или ще подстригвам? Май и двете – огледа го критично бръснарят.
– Не знам, минавам само… Защо махна вратата?
– Видяхте ли? – обърна се Бали към двамата старци, които пиеха бира вътре. – Ама какво им говоря, те са глухи! Махнах я, че да влезе някой и да ме пита, като тебе. И от дума на дума, може пък и да го обръсна. Седни де, къде си тръгнал?
– Тръгнал съм, Бали… и аз не знам къде. Дълга история.
– Най ги обичам дългите. Докато те подстригвам, ще разказваш, пък после ще те обръсна. Каква е тая книга, дето си я стиснал?
– Ами… тя е дългата история.
– И какво за книгата?
– Смущава ме един разказ. Отдавна го чета и ми се обърка животът.
– Че какъв живот ще е този, дето един разказ може да го обърка!
– Не, Бали, не точно разказът, ами писателят, някой си К. Б.
– Не разбирам.
– Ще трябва да ти прочета малко…
– Ще ми прочетеш, обичам разкази. Особено ако са за любов. Нали и без това името… драгостеята, де.
– Не съм казвал, че е за любов – настръхна Филип, но потисна мнителността си: – Ами тия двамата?
– Не ги гледай, глухи са.
Друг път не би се съгласил да споделя, но сега беше объркан. Пък и Бали му беше приятел, можеше да му даде съвет, да разсее съмненията. Затова седна и се остави в ръцете му. Той хвана ножицата, щракна няколко пъти и завъртя китка, сякаш се готви за дуел:
– Почвай! Да видим кой е по-голям майстор – писателят или аз!
– Ами, само малко, колкото да…
От многократното четене книгата се беше издула и се отвори лесно на разказа. Прегракнал от неудобство, гласът му се понесе из бръснарницата:
„…Ще се престоря на заспала, мислеше си Ния, ще дишам равномерно, няма да въртя очи. Но този сън…От известно време не ѝ беше до близост. Измисляше причини, да я отложи, но въображението ѝ беше заето с друго. Сега обаче трябваше да играе. Задиша бавно, като човек, който спи дълбоко, и усети как той се надвеси, целуна я и каза: „Проведох съвсем кратък разговор, мила, приключих тази връзка. Пак сме само двамата.”. Чу го как стъпва тихо, взема цигарите, изтърва запалката. Сега ще се върне да види дали шумът не ме е събудил – помисли Ния, но нямаше повторно надвесване, нито целувка. За каква връзка говореше той, друга ли има?…
– Скъпа, събудила си се.
– Сънувам ли, или има някой на другото легло? – чу се да пита тя, макар да разбираше колко е глупав този въпрос.
– Не го ли позна? Погледни го пак! – засмя се той, усещайки се въвлечен в някаква игра.
– Кой би могъл да е?- обърна се Ния.
– Нашият добър приятел.
– Какъв приятел, ти се шегуваш. Нямаме такъв, който да спи в нашата спалня.
– Нямаме ли? Че тогава какво прави този мъж тук?
– Не знам, ти кажи.
– И аз се чудя – продължаваше да се смее той. – Може би, докато сме спали, някак е влязъл. Да не си го сънувала?
– Не съм, виж, прилича на органиста в църквата!
– Чувам и виждам, каквото искаш ти, скъпа.
– Ти говореше ли ми нещо, докато спях?- попита Ния смутена.
Не ѝ отговори. Спря до прозореца и се загледа навън. Чула ме е, си помисли, добре, така и трябваше…”.
– Леле! Пак сме само двамата! – примлясна замечтан единият от старците.
– Нали бяхте глухи! – престорено се възмути Бали. – Май само като ви казвам сметката… Нищо, не се сърдя. Като е за любов, може.
– Тоя да не е нашият органист, бе, румънеца Каспар, дето дойде миналата година? – включи се и другият.
– Да млъквате, че ще ви взема бирата! – този път истински се ядоса Бали.
После остави ножицата, плесна го нежно по главата, каза „Честито!” и се зае да го сапунисва. Бали не признаваше новите средства за бръснене, обичаше си стария бръснач с рогова дръжка и каиша за точене. „Ритуал ми е – казваше, – така се подготвям да смъкна болката от човека, пък и той, докато слуша съскането, се настройва за раздяла с нея.”
Замахна артистично и засвири с острието бавно нагоре, после отривисто го придърпа до пръстите на лявата ръка, след това още няколко пъти, и пак, и пак. Звукът погълна думите от разказа и докато слушаше омагьосан, Филип се усети, че брои: „Нагоре едно, надолу едно; нагоре две, надолу едно; нагоре три, надолу две; нагоре пет, надолу три – уж същото, но пък и различно. Чудната спирала!”
Лъхна вятър и дъхът на липите се смеси с миризмата на пяна и бира. Филип се унесе, докато внезапно трепване на бръснача не върна старата болка. Но сега Бали обещаваше да я обръсне. И го правеше. Не говореше както друг път, само го обикаляше, внимателно плъзгаше острието по кожата, приклякаше и го наблюдаваше. След това го избърса, разтри нещо за дезинфекциране, хвана лицето му и дълго го гледа в очите. Като видя там, каквото търсеше, рязко свали кърпата и отсече: „Готов си.”
Изненадан от истината насреща, Филип отвори уста, но на другия в огледалото му се мълчеше.
– Можех да те резна лекичко, нали знаеш? – каза зад гърба му Берберина.
– Знам, Бали, усетих… Но защо?
– Ами да ти пусна малко кръв. По нашия край тъй лекуваме от глупост.
Старците закимаха многозначително като механични играчки, раздвижени от спомени. Филип погледна бръснаря:
– Всъщност как се казваш, Бали?
– Еее, най-сетне някой, дето иска да знае! Балтазар се казвам, Балтазар.
– А откъде си?
– Отдалече – и присви рамене.
– И ние сме оттам – зафъфлиха играчките, – ама не помним къде беше.
Тримата се засмяха, Филип плати и улицата го пое с аромата и сенките си.
– И да знаеш, картезианците грешат! – настигна го гласът на Бали.
Това им беше стар спор, но сега не му се мислеше. Сетивата му го водеха към адреса на К. Б., някъде в крайните квартали на града.
Когато се изправи пред вратата, се разколеба. Защо беше дошъл?
Отвори му слаба възрастна жена с огромни очи зад очилата, симпатично кривогледа, посипана с брашно.
– Тук ли живее К. Б.?
Тя го огледа, навря нос в него, изкиха бял облак и се усмихна:
– И да, и не.
– Как така?
– Ами просто е. Ще влезете ли?
Блъсна го миризма на книги – от старинната библиотека, масата, дивана. По пода пълзяха охлюви и това обясняваше брашното по дрехите ѝ. Тя ги разбута с крак, придърпа стол и се плъзна към кухнята за кафе. Филип се огледа и погледа му привлече паяжината над прозореца, в която се гърчеха няколко мухи. Жената се върна с две чаши и седна срещу него:
– Красиво, нали? – проследи погледа му. – Де да можех и аз така… Защо Ви трябва К.Б.?
– Попадна ми една негова книга. Искам да го питам нещо.
– Той не говори за книгите си.
– Е, ще му се наложи.
– Защо? Ядосал ли Ви е?
– Ядосан е меко казано. Бесен съм!Откраднал е една история от жена ми, искам да разбера как. Скоро ли ще се върне?
– Не съм сигурна, сварва ме неподготвена.
– Не разбирам. Не живее ли постоянно тук?
– Нали Ви казах – и да, и не.
– Това пък какво е?
– Ами идва, отива си. Когато е тук, съм щастлива. Напоследък все по-рядко.
– Дали ще дойде тази вечер?
– Знам ли. Да помогна аз?
– Защо ме пуснахте в дома си? Не Ви ли е страх от непознати?
– Не сте непознат, подуших Ви.
– Това достатъчно ли е?
– Обикновено да, не бъркам.
– И на какво мириша?
– Нали не сте тук да ме питате за това?
– Не, разбира се, просто съм любопитен. Исках да говоря с К. Б. за тази история в книгата му. Написа я жена ми и чак такова съвпадение…
– Коя история? Да не е онази със съня на Ния?
– И Вие ли знаете?
– Знам. Значи Вие сте мъжът… Дойде един ден развълнувана, имала идея, която не можела да продължи. Впечатляваща жена, вгъбена някак, познаваме се от години. Храним охлювите, говорим за литература, чете ми свои неща… Само тази история не се получавала.
– Защо?
– Много лична била, не можела да се отдръпне. Искаше друг да я разкаже.
– И К. Б. се съгласи?
– Ооо, и още как! Обича разкази за сънища, животът светва отвътре.
– А всъщност аз, ако приемем, че прототипът на мъжа съм аз, защо говоря за приключена връзка?
– Това е фикция, Ния трябва да бъде накарана да ревнува.
– Наистина ли жена ми мисли, че бих постъпил така?
– Ами… вероятно сте правили такива намеци.
Той се замисли, а старата жена го гледаше сякаш иззад две лупи:
– Не се мъчи да си спомниш, хората обичат въпреки. Ето, минах на „ти”, без да искам. Няма общо с любовта – засмя се.
– А кой е мъжът в спалнята ни?
– Не във вашата, а в тази от съня.
– Но откъде се появява? Прилича на органиста в католическата църква.
– Може да е плод на въображението ѝ, може да съм аз – повдигна лупите, намигна закачливо и стрелна с поглед паяжината.
– Не намирам логиката.
– Е, тя само привидно обяснява – смънка старицата. – Нали ти казах, жена ти е вглъбена. А надълбоко логиката се дави.
– Ще се върне ли К. Б.? – смени темата Филип. – Искам да го питам за този мъж.
– Едва ли тази вечер, късно е вече… Може би друг път.
Стана тихо и сумрачно. Допиха си кафето, загледани в ъгъла над прозореца, и жената се изправи да го изпрати.
По пътя за вкъщи Филип крачеше механично, историята с чудната жена и К. Б. го обърка още повече. Какви бяха тия хора – брат и сестра, мъж и жена? И защо в разказа мъжът казваше „Чувам и виждам, каквото ти искаш…”?
Влезе в коридора на апартамента и видя слаба светлина откъм спалнята. Сигурно чете, дали да ѝ разкаже за срещата си? Пристъпи и вече нямаше време за колебания:
– Какво четеш?
– Разкази… препрочитам ги.
– Може ли да погледна?
Тя му подаде книгата – ето, пак К. Б. Повъртя я в ръцете си, обърна отзад и се изуми – от корицата го гледаше снимка на жената с охлювите. На титулната страница автограф: „Променена, любовта възкръсва предишната.”. „Логаритмичната спирала!” – възхити се мислено Филип, но ревността изтри спомена за гроба на Бернули и му върна съмненията:
– Кой е К. Б.?
– Каспар Балтазар, скъпи – усмихна му се разбиращо тя. – Просто псевдоним. Нали помниш звездобройците… Целуни ме – прошепна и той разпозна в гласа ѝ повече от обич.
Отвън нахлу аромат на липа, уви се около мириса на сънища и цъфнало желание; спиралите на охлювните черупки и паяжините, правоъгълниците и триъгълниците загубиха перфектните си съотношения, а следствието стана ясно, въпреки отсъствието на видима предистория.
В това време Бали, брашняната старица и органистът седяха на вълнолома, провесили крака във водата, гледаха как се завихря, облизва босите им пръсти и се връща променена и същата.
– Търсиш ли още златното сечение? – отметна завивката жена му.
И изведнъж, стиснал между зъбите си липов цвят, смисълът слезе ниско и му се откри.
Валентина Плачкинова в „Кръстопът“.