Това е един от онези дни, изцяло под знака на Geston-а. Измежду всички боклуци предписани ми от Медицината, като че ли тъкмо хормонитe са с най-неприятно действие. Не знам по каква причина, но ме карат да се чувствам кафява и отблъскваща досущ като купчинките оставяни от кучетата по тротоара, като твърдокрилите буболечки в градската канализация, като окаяната измет по гарите, градинките, тоалетните на дискотеките… Понякога дотолкова губя представа за себе си, че съм склонна да вярвам на Geston-а, а не на това, което виждат очите ми в огледалото, себеотвращението обаче е най-малкия проблем, който Geston-ът може да ми причини. За другите, големите проблеми не мога да кажа на никого. За тях и дума не мога да обеля. Първо: не съм сигурна дали Geston-ът е виновен. Второ: това е някаква нечленоразделност, нещо, което пазя в тайна дори от себе си, нещо, което прави живота ми абсолютно непоносим, но на което държа защото ми предоставя някаква защита…
Пътят откъм Ситняково въобще не е най-краткият, но днес го предпочитам. Спретнатият вид на казарма ми действа добре – алеите, сградите, огромното празно пространство, оградата. Особено тя – хубавата, нова ограда от бял бетон и черни железа. Начинът по който се редуват бетон, желязо, бетон, желязо, бетон, желязо ме омагьосва, довежда ме до транс, зарежда с енергия пихтиестото ми тяло… Пфу, можеше поне да не вали. Днес определено е противен ден. Малка компенсация – получавам sms от Роуг, че ме чака в италианския ресторант. Кой италиански, те са десетки? Сигурно онзи с хубавата гъбена супа. Мразя италианска храна, но умирам за гъбена супа по всяко време на денонощието, сега обаче съм тръгнала към редакцията на списание “ ψ“, за да оставя новия вариант на корицата. А после, с хонорара от старата мисля да намина през магазина на Панасоник за онова плейърче, дето се носи като гривна на ръката. А после – не знам. Във всеки случай, италианския ми се пада малко далеч. Дали пък не е по-добре все пак да изсърбам една супа с Роуг, а после да се прибера в гълъбарника и да се отдам на Geston-ови притеснения. Докато чакам на светофара, пращам съобщение: „idvam“. Проклетият плейър не е птица да отлети. А и откъде да съм сигурна, че и утре ще го искам.
Излизайки от редакцията, хвърлям празния плик в близкото кошче за боклук, пъхвам ръка в джоба при банкнотите от хонорара и отново се размечтавам за плейъра. Да рече някой, че ми е притрябвал – не, но ще си го купя, ако ще после само на хляб и лютеница да я карам. Сега обаче не е зле да побързам, преди Роуг да е решил, че пак ме е прихванало.
Не мога да кажа, че съм в особено приповдигнато настроение, когато пристигам в пицарията. Тъй като цели 40 минути не съм виждала отражението си в огледало, отново не съм сигурна че всичко с вида ми е наред. Тъкмо мисля да се мушна в тоалетната и да проверя, когато съзирам Роуг да ми прави недоволен жест с ръка.
– Два пъти обядвах докато те чаках.
– Нали знаеш, че обичам пеш.
– Нали, нали… аз имам планове, а ти ги проваляш. Сега ще дойде Огре с колата, купуваме пиене, взимаме филми и отиваме на Драгалевци (Огре е приятел на Роуг. Промоутър е, сиреч, занимава се с реклама. Реве непрекъснато, че е жертва на нелоялна конкуренция и разни бивши ченгета обръмбаряват клиентите му и така му ги отмъкват под носа. Огре казва още, че ако трябва, ще се изложи на риск да го застрелят, но ще разобличи тази сган, тази чревна флора, тази… и така нататък… Колкото до Роуг, той ми е просто съсед.).
По някое време към нас се присъединява Зозо. Зозо е друга интересна птица. Той пък е известен с това, че детската му мечта е, да издава българския Hustler. Опитвам се, но не мога да си представя по-голяма гадост: Hustler, че и български. Понастоящем Зозо продуцира най-мразеното, но и най-купувано списание СНОБ. Какво ехидно нещо е животът – мисля си – тъкмо СНОБ е мястото откъдето разни хора научиха за мен. За някои от тях дори вече работя.
Зозо не е сам, с някаква мадама е, истинска жена, с големи цици и гузен поглед. Освен това Зозо е пиян. Усещам с безпощадна яснота абсолютно лайнарския свършек на този ден: Geston-ново настроение, ноемврийски дъжд, петък, късен следобед. И всичко това, в комбинация с потискащо присъствие. Роуг и Огре си разменят погледи. За мое учудване не се отказват от пътуването до Драгалевци. Замислям се сериозно аз дали да не откажа, но Роуг настоява – били сме каре за покер. Покер значи. С тази пачка в джоба имам какво да заложа, верно, но няма гаранция, че утре ще мога да си позволя гъбена супа, а още по-малко онзи плейър за който мечтая вече трета седмица.
По целия път към Драгалевци вали като из ведро. Минаващите коли обилно ни поливат с кал. Видимост просто няма, а проклетия Зозо не спира да се прави на велик. Така както си умирам от досада и пъшкам при мисълта за предстоящата вечер, внезапно забелязвам, че ръката ми, почиваща спокойно върху коленете, е покрита с черен креп… Свивам лекичко пръстите си отдолу. Ноктите им са изпочупени докръв. Няма грешка, всичко си е НАПЪЛНО РЕАЛНО… Кресвам на Роуг, да спре.
Черен дъжд, тъмнина прорязвана от светкавици. Възбудени крясъци. Не, това не може, да е истинско! Студените струи сега ще го отмият от мен, ще ме изчистят, ще ме освободят! Това няма нищо общо с тялото ми! Няма нищо общо С МЕН!
Насред дъжда някой ме догонва и една ръка сграбчва мантото ми. Дръпва го с такава сила, че ме заставя да спра. Виждам Роуг в светлината на фаровете по риза. Мокър е и с ужасно недоволен вид.
– К`ви са тия изпълнения? Да не си дрогирана?
– Защо все трябва да съм дрогирана…
– Ти си напълно луда, нямам думи, мамка му!
Роуг се врътва ядосан. Тръгва към колата, аз като животно на синджир – след него. Той се тръшва зад волана. Другите мълчат. Мълчи и той, после изведнъж се удря по челото:
– О, боже! За пръв път ми се случва такова нещо. Еди, дръж се бе, жена. Помислих, че ти се пикае.
Огре, Зозо и дори тъпачката с прилепналите дрешки – всички се смеят. Аз треперя. Свила съм се на седалката и тракам със зъби така, сякаш всеки миг ще се разглобя на части. Страх ме е да не би да погледна без да искам ръката си и да видя онзи черен креп отново там.
Пристигаме във вилата към осем. Чара – овчарското куче, скача радостно, да ни посрещне. Тримата се разполагат около ниската масичка, а ние с Роуг отиваме горе, да се преоблечем в нещо сухо. Появяваме се дегизирани в стил „70-те“. Аз – с рокля и жилетка на майка му, а той – с клоширан панталон. Роуг се заема с камината. С жест го моля да остави на мен. Обожавам да паля. Винаги съм обичала да гледам как пламъците се появяват – първо плахо, после все по-уверено, за да се превърнат в силен огън… Той наистина ме оставя да се занимавам и отива някъде. След малко се връща, прегърнал един пън, изчистен и приготвен като че ли специално за целта.
– Ще го бутнем вътре по някое време – смигва ми.
– Чудесно! – казвам.
Той се вглежда в лицето ми.
– Що си така прежълтяла? Я иди се пооправи малко. Вземи горещ душ ако трябва, гримирай се, че направо не си за пред хора.
– Всичко мина – промърморвам.
Много добре знам, че нищо не е минало, всичко тепърва започва – намирам се в подножието на Geston-овия пик и тепърва ще се катеря по него. Направо съжалявам, че не си останах в къщи. Там нямаше да се чувствам по-добре, но поне и свидетели нямаше да има. Сигурно Медицината е предвидила нещо за страничните ефекти на Geston-а. За страничните ефекти от страничните ефекти от страничните ефекти на всички възможни вещества, които иначе самата тя най-отговорно предписва, за да лекува болните и да разболява здравите…
Роуг се заема с цепенето на тестето. Гледам го как си играе с картите. Почти усещам мириса им. Напомня мириса на пари: на много ръце, на много и различни парфюми, примесени с леко фекален аромат взел се дявол знае откъде. Между другото, сигурна съм, че Роуг нито за миг не губи контрол и пръстите му ловко нареждат картите вместо да ги разбъркват докато уж съсредоточено следи разговора на масата. Роуг е от паметливите играчи. Огре е по-скоро от хладнокръвните, от онези, които обичат да рискуват и умеят да губят. Колкото до Зозо – не знам какъв тип играч е. Все още не. Всъщност знам – той е от платежоспособните. За себе си – въобще не съм сигурна. Аз съм от обърканите играчи – не знам с какво друго определение да вляза в собствената си класификация. Още преди време Захарий – този благодетел на човечеството, се беше заел да ме учи на покер. Казваше, че имам възможно най-неадекватното изражение, следователно съм била идеална за тази игра. Може и така да е, но пък тогава, а и сега аз рядко печеля. Просто не съм достатъчно мотивирана за това. Парите са чудесен стимул и все пак… Следя раздаването като че ли от дъното на някакъв кладенец. Поклащам се напред-назад и всеки миг очаквам да ме прихване. Роуг определя мизата – левче – и почва да раздава: на мен, на Огре, на Зозо и на себе си (мадамата не влиза в играта). Зозо се изхилва: „Много са ви ефтини задниците.“ Явно е решил цялата вечер само да печели.
– Като ти дойде реда да раздаваш, тогава се дърви. – срязва го Огре, обаче Роуг хвърля картите върху купа и казва:
– На, раздавай.
Зозо цепи, обявява тлъста миза и раздава наново. Роуг плаща и веднага обявява „серве“. По сумичката, която залага, решавам, че може и да не блъфира. Аз имам само слаби карти. Никакви фигури. При това положение не си струва да се впускам в рискове. Огре също залага голяма сума. Тази игра явно не е моя и по-разумно ми се струва да пасувам и да се погрея на огъня, докато тримата си доиграят. Дето се казва – човек не губи единствено това, което не е заложил. Коленича до огъня. Топлината е приятна, но някак странно започва да се отдалечава от мен. Страх ме е да погледна ръката си. Всъщност, няма нужда да поглеждам – тя непрекъснато е пред очите ми, накъдето и да гледам – все тази ръка… Скачам и отивам да отворя прозореца. Увисвам на рамката и стоя така, докато дъждът се стича по голата ми шия. Като че ли това усещане измества другото. Никога няма да науча причината поради която става така. Реалността никога няма да ми се изясни. Отдавна съм престанала да се опитвам, да си я изяснявам, внимавам само да не затъна във въпросната реалност повече отколкото ми се иска. Освен това знам, че това никога няма да свърши – не е почвало, за да свърши. Шепна си. Шепна каквото ми падне на езика. Шепненето успокоява. Бих искала все пак да мога да се разкрещя, но… Прехапвам устни и се връщам обратно. Отново се свивам до огъня. Дори не реагирам на гласа на Зозо:
– Ей, мекицо, тъй и тъй си до огъня, вземи та ми запали една
цигара.
Дааа, това май се отнася до мен.
– Зозко, внимавай как говориш на гостите ми – срязва го Роуг.
Зозо изглежда решава, че съм глуха, защото изпраща мадамата да свърши тази работа. Гледам я как клечи до огъня – типично естро-прогестеро-гестоденово изчадие, което дори не съзнава това. Гледам нея и все едно виждам себе си – това там съм АЗ и паля цигара на Зозо.
След малко и Роуг се отказва от играта. Като чувам какви суми залага Зозо заключавам, че или е много пиян или държи най-малко кента. Тъй като Огре не отстъпва и понеже знам как обича да рискува, нищо чудно и да загуби накрая. По някое време го чувам да казва „я давай тука кинтите, рожбо“ и гръмкия смях, когато онзи просто ги дава. „Какво, досвидя ти се накрая да ми платиш, така ли? Нa ти, като много знаеш.“ Оказва се, че Огре има двойка дами срещу тройка попове на Зозо.
Връщам се за новата игра. Сядам в крайчеца на дивана, съсредоточена върху усещането от допира с меката тапицерия. Нищо обезпокоително. Настръхнала съм. Може би просто ми е студено. Не бих могла да се съпротивлявам до безкрайност. Не бих могла непрекъснато да скачам от мястото си, за да отварям прозорци. Няма къде да бягам, но дано все пак се размине. Всичко това може и да се размине, просто да се размине, да се размине ПОНЕ ТАЗИ ВЕЧЕР…
Раздава Огре. Веднага пипвам тройка седмици, която лесно може да се превърне в каре и по втренчения му поглед разбирам, че той лично възнамерява да се погрижи за тая работа.
Както се и очаква, на следващото раздаване четвъртата седмица попада у мен. Роуг и Огре обявяват пас. Оставаме двамата със Зозо. Плащам на копелето и залагам здраво. Той естествено се перчи и без да му мигне окото, плаща и залага не по-малко здраво. Мадамата му се е разположила в някаква секси-поза на страничната облегалка на фотьойла и гледа в картите му с овчи поглед. Правя се, че дълго мисля и страстно се колебая. Всъщност ми е абсолютно безразлично от дъното на моята Geston-ова яма какво ще се случи там горе и фактът, че ръката ми, моята ръка, увита в черен креп, стиска каре седмици пред лицето на някакъв кретен, твърдо наумил си, да ме бие, почти би ме разсмял при други обстоятелства. Нещо повече – решавам, че този садистичен театър ми доставя удоволствие и чувствам воля да продължа още и още. Докато мога…
… тази болка… ужасът от нея е витаел наоколо много преди и ще продължи да витае дълго след… тази болка, този ужас е цяла вселена – няма край и начало, не мога да искам една вселена да свърши…
Зозо развива някакви теории за женската психика и, че жените поначало били склонни към мазохизъм и дори имали нужда от бой, за да бъдат жени. Да, жените обичали пердаха дори когато ги биеш на карти и как съм щяла да си го получа след малко. Като съм залагала така, трябвало съм да си платя и гяволъка, естествено.
Слушам гласа му по-неприятен и от глас на будилник в шест часа сутринта… Слушам, а и не само аз – Роуг и Огре също слушат. Накрая Роуг не издържа и подхвърля:
– Остави си пари за такси, копеле. Откъде си сигурен, че ще те
карам обратно.
Явно нещастникът е много пиян, щото и при този явен намек, залага още веднъж. Решава, че има някакъв блъф тука и, че сме комбина с Огре. С пълно право решава така, но… В един миг човечността проговаря в мен и обявявам четворката седмици. Зозо ме поглежда с мътен поглед и казва:
– Този път наистина ще го цукаш – и плаща геройски, за да ми види картите, при което тържествено ми навира в лицето фул. Разбивам тържеството му безмълвно.
…за бога!…
Оставям картите настрана. Потръпвам зиморничаво и придърпвам губера върху коленете си.
– Уморих се – казвам.
Роуг не още. Още по-малко пък Огре. Зозо се гърчи в безсилна ярост, но явно не му е останал и грам акъл, щото иска да продължи, а е ред на Роуг да раздава. А щом Роуг раздава, влизат в ход мошеничествата. Освен това дори аз, разсеяната, съм в състояние да преценя, че в момента двата попа – пика и спатия са най-отгоре, а третият ще изскочи, когато Роуг цепи уж небрежно и горните дванадесет карти се озоват отдолу. Освен това той има порочния навик да посяга към долните карти на тестето.
… омотават верига около тялото ми… какво ме задържа права? …главата ми виси върху окървавената гръд, върху окървавеното място на липсващата гръд…
Демонстрирам загуба на интерес към ставащото и отново ставам, да се преместя до огъня. Този път направо се влача. Влача и губера със себе си. Доколкото познавам Роуг, знам, че сега ще се вкопчи в Зозо като кърлеж, ще го дразни и предизвиква по най-противен начин и няма да го остави на мира, докато не го обере до стотинка. Но изглежда май вече Зозо е обран, защото чувам:
– Нееееееееее, не се отказвам! Залагам Пепа.
– Как така ще залагаш Пепа! Ние сме джентълмени, играем за пари, а Пепа за какво ни е?
– Педерас! Да ти казвам ли какво се прави с Пепа? Ей тая там ти какво я правиш?
– Аз ли – Роуг е разярен. – Нищо не я правя, с нея сме приятели.
– Пфу. Говорите си за мъже, нали. От мен да мине, ще играем на пари. Ако ми кажеш и къде тука има банкомат, ще ти ги плесна на челото.
– Знаем, знаем, че ги имаш много.
– Да. И какво като не са от реституция като твоите. Аз съм българския Лари Флинт, а ти какъв си? Аристократ? Знам я аз твоята аристократщина, дето на цървул мирише.
– Не, не си Лари Флинт – Огре си пали спокойно цигара. – И знаеш ли що? Щото никой в тая държава няма да стреля по теб. Даже аз.
– Знннначи – продължаваме на пари. Обаче искам месо.
– Какво искаш Зози?
– Месо. Искам да ям месо. Опечи месо в този огън, че не съм вечерял.
– Месо? Ами не съм погледнал в хладилника дали има. Ако няма, Чара ли да заколя или да изляза на нощен лов?
– Тая дума месо на теб нищо ли не ти говори момченце. Казах ти: искам месо!
Роуг като любезен домакин оставя картите и се отправя към кухнята, да провери за месо. Чува се как ровичка из фризера и си тананика…. след малко се появява с една вкочанена буца, която, ако съдя по цвета, би трябвало да представлява дълбокозамразен телешки шол.
– Това върши ли работа?
– Мммм – изръмжава Зозо.
– Върши значи.
Роуг отново изчезва, този път през входната врата. Виждам го как притичва под дъжда в светлия квадрат, който френския прозорец хвърля навън. После го виждам да притичва обратно. Влиза зачервен с една тесла в ръка и един ръждясал клин в другата, от тези, които дърварите ползват като цепят пънове.
…не, това просто не може да се случва наистина, господи, това не може да бъде… не може някой някому да причини това…
Огре се изкисква в шепа.
– Леле Рогльо. Отде взе това, от дръвника ли?
– От там, братле – отговаря Роуг и коленичи, слага месото на плочите на пода, после опира клина в него и удря с тъпото на теслата няколко пъти. После хвърля върху въглените парчето месо със стърчащия от него клин, обърсва длани в панталона си и ме поглежда доволно ухилен.
…болка в състояние на непрестанно случване… тяло в състояние на непрестанно разкъсване… моята вечност е друга, не е като вашата… моята абсолютна болка, редом с вашето абсолютно добро… не, не е никак утешителна мисълта за проклетата вечност, но ако това е начинът да се изплъзна? Ако това е пътят по който никой няма да ме последва, ще вървя по него!
Опряла гръб в стената, гледам го и аз. По лицето ми се стичат сълзи.
* – текстът е включен в „Пого 2 – 11 години по-късно“.
