Днес чух как някой казва
(не за мен):
„В живота си не е успяла
да разбере цената на един кубик вода“
и се замислих
трябва ли да се тревожа,
че и аз не знам,
дали не е защото
от лявата страна на черепа ми –
ходя бръсната, така че си личи
(или поне когато съм без шапка) –
много ясно се разчита,
че
когато ми отказват1 казвам
(като преправям гласа си на детски
или на глас на животинче,
сигурно в
пухкавостта на гладката си козинка,
в това, че е именно
козинка):
„добре мерси“,
казвам,
(„мерси“ – стар навик от френския
от пети клас нататък),
сякаш отказът е също толкова задоволителен
за мен
или услаждащ се,
колкото би бил
самият положителен отговор,
„Да, лицемерна съм“ –
лицемерно признавам на някои прители,
на възможно най-много от тези,
които зная,
че ще ме
успокояват:
„така и така никой не може да те погледне
едновременно и от двете страни на главата“,
поне половината от хората
(тези отдясно)
не биха забелязали
какво ти пише там,
от ляво.
Не е достатъчно успокоение
и затова отивам
при децата
на площадката с пързалка-слонче.
Опитваме се да измислим
на какво да си играем,
едно дебеличко момче предлага
„самохвали“
(не, не е новост сред сегашните деца
– като играта на кобра например –
понеже
останалите
също
не са наясно какво е това),
„Кажи ти една самохвала“,
нареждат ми момчето
и червените му бузи,
които
нагоре-надолу
надолу-нагоре,
но на мен
нищо не ми хрумва
освен:
„В живота си не съм успяла
да разбера цената на един кубик вода“
(не казвам
„лицемерна съм“,
защото знам,
че от деца
не мога да очаквам
никакво успокоение).
Весела Кучева в „DICTUM“.
Весела Кучева в „Кръстопът“.
