Сечивото няма значение.
Силата
чрез пръстите
се влива.
Драскаш смирено,
отстраняваш корените
(посоката няма значение,
само отказът да посичаш),
създаваш пространство
за Утре.
Наместваш
внимателно своята грижа,
после зариваш…
Накрая
винаги идва
най-важният въпрос
на Историята
(първата буква няма значение,
преписвачите я променят):
Дали да измия ръцете си?
* – Преди малко повече от две години, засаждането на първите две дървета в „Гора на словото”, която започна да пуска на свобода в различни места на страната Националния тлитературен фестивал „АрсМедиа”, бе посветено на паметта за Николай Кънчев и Константин Павлов. Засаждането – като акт – а не самите дръвчета. Да посветиш някому дърво ми изглеждаше глупаво. И отстранено. Подбрахме и специални дръвчета – с красива корона, но израстващи до няколко метра. Това също имаше своя идеология – струваше ми се, че между Николай Кънчев и Константин Павлов имаше нещо общо, важно за мен: знаеха, че за да останеш, не е нужно да се впуснеш в надпреварата нагоре, да разблъскаш с лакти (клони) всички и всичко наоколо… ръстът не е в сравнението с другите…
Грижех се за дръвчетата – поливах ги, прочиствах треволяка, но след известно време започнаха да линеят… Не успях да направя нищо. Така и не разбрах, дали някой изля киселина около тях (имаше такава вероятност… всъщност заливането с киселина е толкова познато средство за причиняване на смърт, нали?) или пък корените им бяха задушени от строителните отпадъци, скрити под повърхността на мястото, където бяха засадени (всъщност, строителните отпадъци – от недостроено или вече разрушено задушават корените на мнозина от нас, нали?)…
От доста време мисля да повторя засаждането… Днес го направих с това простичко и безхитростно стихотворение… След няколко дни – с пръстите си…
Валентин Дишев
