Предполагам, трябваше да ми е добре – всички търговци от мястото в центъра си бяха платили наемите, най-накрая бях приключил с проклетия сайт на сърф-училището, лятото започваше, пак нямаше да правя нищо, абсолютно нищо, освен да чета, да плувам и да обикалям баровете със Стамен в търсене на онова, което се търси по баровете. Обаче цял ден беше горещо и скучно и меланхолията ме беше обзела. Леко. Съвсем леко. Точно колкото трябваше, за да си завлека задника до трети спасителен пост на Южния плаж, да седя и да гледам звездите. Особено обичам този пост – като бях малък щях да се удавя тук.
  Та…
  Имаше пълнолуние и през ивицата светлина, която се отразяваше във водата, мина някаква сянка. Надигнах се и се загледах. В първия момент не можах да разбера какво е, после обаче мъжът се изправи и профилът му се очерта ясно на лунната светлина. Водата стигаше до малко над коленете му, той се олюляваше и бавно пристъпваше към брега.
  Седях на стъпалата на поста и го гледах. Отначало не ме забеляза. Чак когато излезе от водата и седна на пясъка, извърнал се на една страна, така че сега го гледах в профил, ме видя.
  – Здрасти – каза той.
  Дишаше тежко. Сигурно беше плувал много.
  – Здрасти – отговорих.
  – Случайно да имаш телефон?
  – Не.
  – Жалко. Трябва да се обадя на жена си. Сигурно се е побъркала от страх.
  – Защо?
  Действието се развива в залив с диаметър около три километра. В единия му край е У., градчето, в което живея, а пост номер три е в почти в самото начало на плажа. В другия край има гора, планина и къмпинг.
  Човекът посочи натам.
  – Ами, ние сме в къмпинга. И привечер влязох да поплувам и течението ме отнесе.
  – Течението Ви отнесе?
  – Течението ме отнесе – закима той. Беше започнал да диша по-нормално. – Обаче плувах по диагонал известно време и успях да се измъкна. Само че се уморих. Мария вече е откачила от страх.
  – Живея съвсем наблизо, на крайбрежната улица, ако искате, елате, там можете да се обадите.
  – Мерси. И може ли да те помоля нещо?
  – ?
  – Говори ми на ти. Вие ме кара да се чувствам като мазен тъпак.
  Изправи се, аз станах и го поведох към къщи. По плажната алея има лампи и можех да го огледам по-добре – около шейсет, може и малко повече, не много висок, с бирено шкембе и кръгло, обрасло в сива брада лице. Не можех да си представя тоя човек да плува срещу течението няколко километра. Ама беше плувал.
  – Как се казваш, момче? – попита ме той.
  – Мартин.
  – Мартин. Внукът ми се казва Мартин. На три годинки е. Навърши ги миналата седмица.
  – Добре – свих рамене.
  – Виж, мерси много, че ми помагаш. Наистина го оценявам.
  – Ти как се казваш?
  – Кръстьо.
  – Приятно ми е.
  Стиснахме си ръцете, без да спираме.
  – Още малко остава и сме вкъщи.
  Пристигнахме, влязохме в двора, колата я нямаше, значи сестра ми беше излязла някъде.
  – Само че съм чак на четвъртия етаж.
  – Няма проблеми – каза Кръстьо.
  Качихме се в стаята ми и му дадох телефона. Около десет минути се обяснява с жена си, която беше изпаднала в истерия.
  – Да, да, спокойно. Просто ела да ме вземеш. Точно в края на крайбрежната улица в У., да, където се разхождахме вчера, точно къщата с розите, дето снимахме, да, да, добре съм, обичам те, чао, чакам те, да, да, не бързай, моля те, да не направиш някоя беля, и аз те обичам.
  Той седна на леглото.
  – Жени, какво да ги правиш – сви рамене.
  Още беше само по шортите, с които беше влезнал да плува. Изкарах някаква тениска и му я дадох.
  – Мерси. Много хубаво местенце. На квартира ли си тук?
  – Ммне. Нашите оставиха къщата на мен и сестра ми и се изнесоха в едно село около Сандански. Със сестра ми имаме уговорка – тя се занимава с туристите и даването на квартири, прибира парите и живее в апартамента долу, а мен ме оставя в тази стаичка, ползвам кухнята от време на време и не ме занимава с простотии.
  – Ха-ха. Кой кат’ тебе. И от какво живееш, ако не е тайна? Тука май няма много възможности за кариерно развитие, или как му викаха там…
  – Искаш ли бира?
  Отворих малкия хладилник под телевизора и извадих две кутийки Каменица.
  – Започвам да те харесвам, да знаеш – ухили се Кръстьо и взе едната.
  – Уеб дизайнер съм – обясних аз. – Правя и поддържам сайтове за разни фирми. И освен това нашите ни оставиха и едни магазини в центъра, давам ги под наем – една трета отива за тях, една за мен и една за сестра ми. Идеално си се оправям.
  – Дам, уредил си се – дядото отпи от бирата.
  Разговорът умря. Той седеше на леглото и задникът му ми мокреше чаршафите, аз се бях опънал на канапето. Пиехме бира. Тишината ми беше малко досадна.
  – Ами ти, с какво се занимаваш? – попитах го накрая.
  – Художник съм.
  – А, сериозно?
  – Аха.
Повечето художници, които познавах, не че бяха много, рисуваха на улицата портрети от снимки.
  – Правиш изложби и всичко останало?
  – Да – усмихна се той. – Даже и продавам картини. Точно преди да дойдем тук бях в Германия. Там май много ме харесват.
  – Супер.
  – Това Хемингуей ли е? – той се пресегна и взе книгата, която четях. Беше на нощното шкафче,
  – М-да. Малко ми е скучен. Ама малко.
  – Не мислех, че някой го чете още.
  – Истинската литература ще се чете винаги – казах аз.
  – Ама ти си наистина умно момче.
  – Не съвсем.
  – Помня когато прочетох „За кого бие камбаната”. Така и не разбрах как е запълнил толкова много страници, описващи три дни, с тия изречения.
  – Ха-ха, да.
  – Ама и той си е бил малко луд. Поне накрая. След цялото пиене и катастрофата.
  – Не е лошо да си луд. Дори помага, ако имаш някакъв талант.
  – На мен ли го казваш.
  – Извинявай.
  Беше хубаво да си поговориш с някого за нещо по-различно от цици. Напоследък всички са непоносимо разгонени.
  Допихме бирата и след малко чухме как някаква кола спря пред къщи.
  – Това е жена ми сигурно, – каза Кръстьо.- Мерси за всичко.
  – Моля, моля.
  – Ела тия дни до къмпинга да се видим. Този път аз черпя.
  – Ще видя, може.
  Изпратих го до долу. Жена му, нисичка и пълна, плачеше. Хвърли му се на врата и го разцелува. Извърнах глава.
  – Господи, добре си – не престана да повтаря.
  Благодари и на мен, после се качиха в колата. Старият художник щеше да кара.
  – Е, чао, и пак мерси.
  Помахах им.
  Тръгнаха, после изведнъж натисна спирачката:
  – Забравих да ти върна фланелката!- извика.
  – Друг път – извиках му в отговор.
  Махна с ръка и тръгна пак.
  Аз се качих горе.

  След половин час.
  Лежах на терасата и май полудявах, ама т’ва са стари новини, гледах звездите и си мислех разни неща, предимно за меланхолията и колко бързо и изведнъж може да изчезне, за апатията, също така, да, доста време отделих на това, зачекна ме още докато си говорехме за Хемингуей със стареца, за лудостта.
  Главно колко хубаво нещо трябва да е. Пътят към съвършенството е пътят към лудостта, бях забол слушалките и слушах Joy Division, „И слънце изгрява” лежеше до ме, обаче не ми се четеше, лудостта и звездите, жалко, че пълна лудост няма, но е смешно как всички искат да убедят тези около себе си, сигурно най-вече себе си, че са откачени.
  – Хей, луд, да знаеш к’во стана…
  – Копеле, к’во стана?
  А всъщност са толкова болезнено нормални, че ако някога разберат, това ще ги съсипе тотално. През цялото време не правят нищо, ама нищо, което да не е обикновено, нищо, което не са правили толкова много други като тях, бащите и майките им, дядовците и техните пра-лели, сигурно е по-добре светът да си живее с илюзията, че е луд.
  Някаква кола на улицата завъртя гуми и хлапе с мутиращ глас извика:
  – Обичам ви, бабички!
  След това колата отпраши, а аз си бях все така прав, легнал под звездите, и изобщо не ми беше гадно, дори не ми се пушеше.
  Ще е хубаво да се случват повече интересни неща, като днес, казах си, днес определено си заслужаваше да стана от леглото.
  Някакъв пиян се влачи по улицата, пее си нещо, после започва да крещи:
  – ДА ВИ ЕБА МАЙКАТА НА ВСИЧКИТЕ, ДА ВИ ЕБА! – после продължава да си пее.
  И го чувах съвсем ясно през слушалките, по-ясно, отколкото бях чул гумите, после пияндето изчезна в нощта, както всичко останало.
  Включих нощната лампа, която винаги си носех на терасата, , и дадох още един шанс на Папа Хем.





Милен Миланов в „Кръстопът“.