Генади живееше в Балкана откакто се помнеше, а това значеше много отдавна. Израсна в селото и в селото си остана. Хората идваха и си отиваха от тоя край, пръкваха се и се затриваха от тоя свят, а болките и радостите им ги кършеха ту на север, ту на юг, че да платят за всяка тайна на Вселената, която им се разкриваше през краткото им време на земята. Той си стоеше там като скала насред назъбените хълмове. Не щеше ничии тайни, не ровеше в ничии рани, нито се буташе в работите на природата. Стигаше му да се запилее по поляните, да му е тихо и мирно, да намира пътя към дома по кръстопътищата. Времето го щадеше, овцете му ходеха по гайдата, а планината се оставяше да я преброжда нашир и надлъж. Балканът го обичаше.

  Нямаше семейство. Всички си бяха отишли един подир друг, а когато накрая и селото се обезлюди, Генади се качи горе и остана там. Добре му беше. Близо до небето, до гората, до реката и до крясъците на совите нощем. Хора не му трябваха. Само двете кучета и стадото. Млякото и сиренето заменяше за хляб и за дребни неща, та затова слизаше до съседното село от време на време. Тогава му се случваше да говори и с друг освен с кучетата. Той и на тях рядко обелваше дума, та гласът му беше станал един дрезгав, метален и глух от липсата на употреба. С Балкана си имаха сделка да не се затриват един друг и тая сделка прекрасно сработваше. Никой не му пречеше и той не пречеше на никого, до оня понеделник когато откри надписа на вратата.

  Дяволска нощ беше, а после и дяволски ден. Генади до късно се въртя преди да заспи, а като най-после го унесе, главата му се замъгли и го споходи мрачен сън. Разхождаше се той по полето, а наоколо душно, планината ядосана, никаква, неприветлива, все едно го гони да се прибира към дома. Тревата се люшкаше от вятъра, опитваше се да расте, но някак разсеяно и без да ѝ се иска. Някъде отдолу всичко клокочеше, надигаше се, бълбукаше в нестихващо очакване и напрежението се опитваше да пробие през ушите на всяко живо същество, ходещо, подскачащо или пълзящо по земята. Мощно пищене отекваше в ушите на птиците, змиите се стискаха на топка от неудържимото вибриране, а на всички риби изведнъж им се приискваше да можеха да крещят. Небето се кривеше, страдаше за нещо и от мъка му притъмняваше.

  Току пред къщата на Генади, по поляната вървеше шестгодишно момиченце с малка кошничка в ръка и събираше мащерка. От време на време намираше по-голямо островче, навеждаше се и главата му се губеше измежду тревите. После пак се надигаше и продължаваше. Мащерката в кошничката се увеличаваше. Сивочерно кутре следваше детето на известно разстояние. От време на време се спираше да подуши въздуха, въртеше се, оглеждаше, но се опитваше да не приближава твърде много. Скоро започна да се смрачава съвсем и детето се огледа за пътека, която да го върне към селото. Пътека нямаше. Краката му се наместиха на ръба на високия склон и няколко камъчета плашливо полетяха надолу. Не. Пътека определено нямаше. Светкавица накъса небето. Момиченцето погледна обратно към селото, което почти не се виждаше в тъмното. Очите му избеляха за секунда и повече не успя да помръдне. Никога. Вятърът понесе последната частица прах от хълма и я запокити в нищото. Скалата остана лъскава и чиста. Балканът опустя.

  Генади се събуди целият потен. Вънка фучеше адска буря. Вятъра свистеше през комина, а крушата от двора се беше навела до прозореца му и клоните ѝ с костеливи пръсти потропваха по стъклото и молеха да я пусне вътре. Генади беше свикнал на всякакви бури, но нея вечер вътре и за него място не се намираше. Сви се и зачака да просветлее. Щом понамаля пороя, се спусна към обора да нахрани животинките. Сигурно бяха уплашени. Дори кучетата, марениите, се бяха свили, докато вилнееше вънка. Метна им коматче и те се затътриха в калта след него.

  Генади искаше дъщеричка. Винаги беше искал или поне от оня път преди четиресе години, когато беше държал бебето на братовчед си. Без никой да му казва си знаеше, че е момиченце. Направо от болницата го донесоха, турнаха му го в ръцете и се махнаха нанякъде. Всички бяха заети в суетня тогава. Той стоеше в центъра на стаята, както си го бяха оставили, и гледаше хлапето. Едно такова дребничко беше и само за малко го държа, ама не помнеше друг път да е усещал толкова живот на едно място. Не знаеше да му се усмихва ли или сериозно да го погледне, и да му обясни всичко, дето трябваше да знае за живота.

  Мислеше си сега за пръстчетата на бебето, как си играеше с него и му ставаше тъжно. „Това малко агънце отишло на пазар. Това малко агънце отишло към гората. Това малко агънце….”. Или бяха прасенца..? Не помнеше. Прокарваше длан по меката козина на овцете. Тревожни бяха, ама като го видяха, се успокоиха, а тоя мир сега се предаваше и на него. Свърши си работата и се помота да ги погали още, че да им отмине всичкото страшно. И в дъжд ги извеждаше, и в пек, а днешния ден хич не щеше. Тръгна към къщата, а погледът му по поляната и хълма се връщаше. Все му се струваше, че кошничката на момиченцето ще изскочи някъде измежду тревите и всичко му беше толкова живо, че трябваше на няколко пъти да се убеждава как е било само сън.

  Тогава видя надписа на вратата. Беше изписано с тебешир. Буквите бяха разкривени и някой беше натискал здраво, за да се отбележат.

  Тук ли си?

  Генади не можеше много-много да чете. Не беше учил дълго в училището, ама му стигаше за вестника, дето го взимаше понякога от селото. Стигна и за надписа. Разтърси се, огледа се, погледът му все на скалата падаше, а от хора ни следа нямаше наоколо. Страх го кълвеше. Кучетата мълчаха, свити под навеса, а той ядно обикаляше, объркано, гневно. Горе нямаше зло. Злото беше при хората. По селото, по града. Не вирееше по сокаците! Извади кофа и парцал и ядно започна да търка вратата, докато под ноктите му потече кръв и се смеси с калта.
  – Тука съм, мамицата ви мръсна. Поганци! – викаше от време на време. – Тука съм!

  Дъжд го валеше на едри капки, водата пълзеше по шията му и смръзваше по гърба, та цял трепереше. Не му харесваше тая работа. Много беше слушал за неуловими същества. Свръхчовешки. Духове и самодиви, таласъми и змейове, караконджули и нави . Всеки, който живее в планината, знае за злите същества, дето бродят по нощите и само причакват някой нещастник, че да го омотаят по грешни пътеки, за самовилите и техните вихрушки, дето завличат все млади девойки по върховете и никога не ги връщат при техните, за караконджулите, дето навиват и мотаят, и подреждат. Все немилостиви гадини, дето само пакост гледат да ти сторят. На човек хич не му и трябваше се хваща на хорото с такива създания. Помнеше как баба му потропваше по дървената рамка на леглото и с променен глас разказваше как караконджулата чака на вратата.

  – Хоп-троп малай моме, отвори ми мала врата, да ти измотам цръвата.

  Генади не беше момиче, но се свиваше под завивката при тия думи.

  – Не щеш да се разправиш с тия създания, дèте. – казваше баба му. – Можеш само да ги излъжеш.

  Генади знаеше, че други хора нямаше наоколо и нямаше що да дирят. Сам беше. Сам му беше добре. Ама едно е, като планината те пази, друго – да не ѝ е никак за тебе.

  Зачака. Изрови подкова от някъде и я турна над прага. Вечер слагаше паничка мляко на прага. За навите. Мислеше с какво най-лесно да забаламоса злите създания, че да го оставеха на мира. Уж всичко си правеше като досега, а все към вратата гледаше, въздуха се нагъваше по стъпките му, катурваха се наплашени дните.

  Преди години, докато още беше млад, Генади слушаше да разказват за една жена от съседното село. Срам за своите си. Без мъж, пък тръгнала да ражда. И трае. Не казва кой е бащата. Не казва защо не ще да се жени, да вземе някой, па даже да не е оня. Хубава била. И така имало кой да я иска. Майка ѝ очите си изплакала, на дупки станали, а тя запънала. Сама щяла да си го гледа. Техните се смирили, оставили я при тях, то така ли се щерка гони. Уж всичко потръгнало, ама като родила на същия ден взели, че ѝ пораснали крила. Нямало ги преди това. Майка ѝ и дума не давала да се издума, викала, природа било и криела за крилата, ама някак се разбрало и хората в село започнали да ги гледат странно. За малко цялото семейство да напъдят. За някакъв изрод я мислели някои, други идвали да ги лекува, като че нещо свято били тия крила. Как да им обясни, че нищо не били? Слухове плъзнаха, как детето било змейово. Кълняха се хора, как я виждали да лети вечер над хълмовете. Говореха как насън ѝ се счули едни гласове, дето ѝ казали, че ако не лети с тях от време на време, ще ѝ вземат дъщеричката. На детето, обаче, всичко му било наред. Добре растяло, докато станало на шест. Тогава изчезнало. Нямало следа. Някои казваха, че сигурно се загубило по гората, други, че майка му престанала да лети с ония създания и те го отнесли да я накажат. След година жената също изчезнала. Според някои била полудяла. Според други се хвърлила от някаква скала. Казваха, че явно все пак е повярвала, че ще може да отлети. Така и никой не беше разбрал чие е детето. Нататък не разказваха, пък и нямаше много какво да се разказва.

  Мина месец и планината пак притъмня и се разтресе. Кучетата завиха. Луната се покри. Генади сънува пак оня сън, ама тоя път момиченцето се обърна да го погледне. Събуди се цял в студена пот и зачака да просветлее. На сутринта пак не щеше да води животните надалече, та само ги нахрани и ги остави на сухо. Не му се връщаше в къщата. Знаеше, че все вратата ще гледа. Затова тръгна към склона и затърси да види селото. Съвсем близо изглеждаше, а до него ни повече, ни по-малко от пет часа се вървяха.

  Щом наближи ръба видя надписа. По голата скала, пак с тебешир.

  Тук ли си?

  Генади искаше дъщеричка. Винаги беше искал. Дете беше като млад. Нямаше смелост да вземе, каквото живота му предлага. Което не беше дал тогава, сега беше готов да даде. Седна на мократа трева. Ръката му поглади студения камък и се отпусна накрая в скута му. Кротък беше. Нямаше къде да ходи. Дланта му гладеше буквите.

  – Тука съм, на. – рече. – Тука съм и тука оставам.

  Първата капка дъжд падна връз камъка и се размаза на миниатюрна локвичка, в която можеше да се удави мравка. Времето се препъна и спря. Светкавица накъса небето.

  – Това малко агънце отишло към гората…. – шептеше Генади и гледаше селото.

  Дойде бурята. Денят се превърна в нощ. Надиплиха се черни облаци и се изляха върху целия Балкан, за да отмият всичко. Потоци вода повлякоха изсъхналите пластове на земята, обелиха ги като люспи и един по един ги свалиха, за да я оставят да поеме дъх. Гола и уморена, тя въздъхна, отърси се и се разтресе, а накрая се намести удобно за следващите няколко десетилетия. Едва тогава пусна времето отново да върви.

  Скалата остана лъскава и чиста.

Цветелина Георгиева в „Кръстопът“