Докато слизал от „Застава” – та, Ди-ди бил убеден, че човек трябва да живее със спомените си, за да противостои на мизерното настояще и за да не изчислява резултата от живота си единствено по време на неговия ужасен край. Затова мисълта му, като подскачаща срещу течението на времето сьомга, се опитвала да се върне отново към историята с трите дванайсетгодишни французойки от лятото на 1987-а. В онзи момент, далечен като горното течение на северните реки, французойките се опитвали да обяснят на Ди-Ди на английски как една от тях (както той предположил тогава) иска да стане гадже с него.
  Единственият проблем на френския език е прекрасният му английски и затова, докато се усети, Ди-Ди вече бил станал гадже със Марион, като единственото усилие което трявало да направи е да посочи най-хубавата от тях и да попита на чист френски:
  – Марион?
  Тя отговорила „но, но”, а той продължил с най грозната от трите и като разбрал че не е и тя Марион, донякъде му олекнало и тръгнал да прегръща (през кръста) средната. Ди-Ди бил среден във всичко и отпреди случката си знаел че всъщност едва ли заслужава друго освен средната хубост и вече почти се бил примирил с факта, че всичко което е над средното ниво е предопределено за по-добрите. Само ще отбележа, че във отбора по футбол на шести отряд Ди-Ди играел защитник, за да се получи тук най-обща представа за какъв човек става на въпрос.
  Средната била и най отворената, казвала се Серафин, но тя, вместо да му покаже как да се целува с език при това не с изрязан откъм капачето домат, а с нейните устни, го завела при въпросната Марион, която стояла някъде встрани и далече от протеклия разговор. Нейното лице преди това Ди-Ди не бил виждал, не подозирал също така за нейното съществуване, защото ако го бе видял или бе заподозрял как би могла да изглежда, едва ли щеше така лекомислено да се съгласява в тъмнината.
  Освен че девойката била на 14 години и съответно – 2 години по голяма от него, тя му заявила на чист български „людасъмпотеб”. Ди-Ди бил доста деликатен да обсъжда женската грозота дори и в спомените си, но не било само това – дори и да преодолел скрупулите си, желанието му да я нарисува в съзнанието си щяло да се разбие като кофичка кисело мляко в стената, ограждаща границата на въображението му, заради непособността да опише плашилото, което се изправило срещу него.
  За да не представя нещата толкова черни, колкото черна била тя, не като цвят на кожата разбира се, по-късно Ди-Ди щял да каже, че тя имала наистина хубаво стегнато телце и дълги крака. Но това било нещо което, отнесено към дванайсетгодишното разбиране на Ди-Ди за жени, придобито от черно бял телевизор „Юност” и детски приказки за принцеси, нямало чак такова значение. Марион била с дълга черна коса вързана на опашка и с много гъсти вежди, които почти се сключвали над големия и крив нос.
  Накратко, това била най грозната французойка, която в този момент се намирала на четиридесет и втория паралел. Изключваме разбира се всички тези катастрофи на човешкото тяло, които причиняват инцидентите, несгодите и възрастта, за които ще стане дума малко по-надолу, но ако Ди-Ди трябвало да бъде честен, в лагера имало едно още по грозно същество. Понеже в света, както и в лагера нямало нищо случайно, съществото се оказало Мариониният брат – но тъй като по необясними причини Ди-Ди не изпитвал влечение към своя пол, нямало как да стане гадже с него, за да надмине подвига си от дискотеката отпреди малко.
  Знам че ще възразите, че да се говори така е фашистко и други подобни, но Ди-Ди още тогава смятал че двете най важни неща на този свят са свободната воля и красотата – а към този момент той бил свидетел на това как кръвожадните четиринадесетгодишни челюсти срещу него са хванали тези две най-съкровени за него неща и с едно премерено движение вляво и вдясно прекършват техните гръбнаци за години напред.
  Въпреки това, Ди-Ди бил обещал, че ще става гадже със Марион и затова, нетипично за един южен балкански мъж или мъжки, станал гадже с девойката, която в отплата го научила да се целува с език. След това той дори се преместил в нейното бунгало, естествено не спяли заедно, само приятелски, нелегално, но легло до легло, защото той тепърва се образувал като мъж и още много неща не му били ясни, както прочее и сега.
  Живяли заедно в бунгалото, слънцето ги събуждало в няколкото утрини на тяхно семейно щастие, а тя му правила сок от малини. Хубаво де, не му правила тя сок от малини, правили го в столовата на лагера, но тя крадяла гарафите с пълен сок и ги носила сутрин в бунгалото, където Ди-Ди още спял, на съседното на нейното легло.
  Добре, ама там, в лагера имало едни много зъл учител по физ-гъзе, дето всяка сутрин ги будил към седем със свирката, с наляти прасци и шкембе, от комсомола някакъв повикан. Та той шибал директорката на лагера, а това целият лагер го знаел, защото една сутрин, докато децата отивали под строй в столовата, видяли късите му червени гащета с три тесни бели канта отстрани, окачени върху простора на прозореца на директорската спалня.
  Тя пък носела със себе си перука върху главата си и като цяло била една отвратителна скучубра, която, днес докато ви разказвам тази история лежи на първия етаж в къщата на сестра си в квартал „Димитър Миленков” на столицата, лайната и капят от гъза, без да може да направи нищо по въпроса, освен да чака да умре. Но тогава заради властта, която, както знаем, разкрасява човека, противната мегера била една доста изгодна партия, дори и с перуката, която сякаш прикривала змиите, които излизали от главата и.
  Многостранните интереси на физ-гъзето обаче включвали и 14 годишни девойки французойки, независимо колко грозни били те, защото колко може да погрознее човек за 14 години. Затова през цялото време учителят преследвал малката сладурана според него, голямата нагла напаст според Ди-Ди и така, докато не се разприказвал с нейните по-малки приятелки, и докато, най-накрая, като отплата за неговите усилия, той не чул как тя му казва „людасъмпотеб”.
  Тогава в него започнали да духат старите балкантуристски ветрове, повикали го спомените от онова време, когато с Руди Педера били ски учители на Пампорово. Когато нямали пропусната французойка, когато той замалко да се ожени за една. Оная с перуката нямало как да разбере за французойката, а на него как само му се иска да мушне малкия си глист в още по-малката и ръчичка, как иска тя да му носи сутрин малинов сок в гарафа, открадната от столовата. Пък после да ходи да се оплаква на Френската комунистическа партия, на Жорж Марше или на Господ, който не съществува, все му било тая.
  Малко след като това се случило, Ди-Ди и Марион се разхождали по морския бряг хванати ръка за ръка. Било точно през тази част на август, когато персеидите пропадат в мрачното надморско небе, оставяйки светеща черта за секунда, а духал и вятърът, който след години щял да донесе пясъкът на забравата, който Ди-Ди в момента се опитвал да намокри със сълзите си и да залепи спомените в пясъчна кула.
  Двамата легнали под една обърната с дъното нагоре лодка, той бил взел пешкир за да не седят на пясъка, било след като приключила дискотеката на международния лагер. Та двамата влязли под лодката, след това по някое време заспали, а прииждащите вълни направили дълбока две педи локва с морска вода във вдлъбнатината на пясъка под лодката, където те спяли, достатъчна да ги удави.
  На сутринта двамата не се появили на сутрешната проверка, а след няколко дни, когато лагерът затворил и покривите на бунгалата били посипани с ръждивата пепел на мокрите септемврийски листа, от бунгалото на Марион се чували стонове, чувало се също сякаш някой някого мляска и засмуква с уста и език. Отвреме навреме полицията изпращала доклади до Френската комунистическа партия, че е установила от очевидци как Марион била видяна с неизвестни лица някъде из България, но тези доклади били по-скоро израз на оправдание пред френските братя по идеи. След две години обаче властите затворили лагера, затворили случая, затворили дори и самите власти и никой повече не чул нищо от и за Ди-Ди и Марион.
  Роднините на учителя по физ-гъзе изчакали известно време да се върне, тъй като той често оставал по Черноморието за по-дълго, но станало ноември, тогава те се обърнали към полицията, след една година поискали от районния съд да обяви неговото безвестно отсъствие, а след още четири съдът наредил да издадат смъртен акт на физкултурника.
  Години по-късно обаче, пред полусрутената къща в квартал „Димитър Миленков” спряла една стара „Застава”, от нея излязъл бившият учител по физическо Ди-Ди, с една бяла найлонова торба на „Кауфланд”, в която имало вишнево кисело мляко и реване, които старата умираща жена изяла с удоволствие.

* – този разказ е включен в новата книга на Васил Георгиев „Деград“.

  Васил Георгиев в „Кръстопът“.
  Васил Георгиев в DICTUM.