Иван Иванов обикновено предпочита нощната смяна, но в този ден през есента се е случило така, че сутринта го заварва близо до Централна автогара „София“. Намръщило се е от няколко дни, не спира да духа влажен хладен вятър и от време на време се опитва да завали. В таксито е така затоплено, че му се иска да затвори очи, но никога не спи в колата. Останало му е като обеца на ухото, откакто за последно го е измлатила една тръба през носа и са му задигнали оборота. Оттогава са му белегът, кривият нос и наболата прошарена брада, нищо че за нея таксиджиите вечно го подкачат.
  Около автогарата нарядко и набързо минават хора, а възрастният мъж сподавя една прозявка и прокарва ръка през лицето си. Време е да си ходи, но ще изчака още пет минути пътниците от автобуса от Пловдив, за да види дали няма да хване някой на връщане към „Младост“. Взира се през предното стъкло, отпуснал глава на облегалката, оглежда лицата на излизащите от терминала и се губи в мисли. Така и не чува първото почукване по прозореца до себе си, но второто го изкарва от унеса и го кара да свали стъклото.
  – За къде? – пита, щом вижда, че момченцето просто си стои там и го зяпа като ударено.
  – Звънарево.
  – Какво Звънарево бе?
  – На границата…. – прибавя момчето и продължава да мига на парцали.
  – Ей ти автогарата там, сляп ли си?
  Момчето като че се вижда най-после къде е и поглежда автогарата. Нещо във физиономията му не се нрави на Иван Иванов. Последните пътници са подминали таксито – едни наляво, други надясно, – а той вече се кани да вдигне прозореца, когато момчето бърка в портфейла си.
  – Двеста лева.
  – Двеста и петдесе’ – отвръща възрастният мъж. Работил е цяла нощ, но и без това, какво има да спи? Нито го свърта напоследък.
  ”Фабия“-та е натежала и прилепена към асфалта от първите капки студен дъжд. Чистачките нарядко правят вууп-вууп, а радиото се опитва да си намери станцията. Иван Иванов на няколко пъти е погледнал момчето до себе си и вече е видял, че не е чак момче, а мъж, но пак си е момче де, още не е побелял, не си е обърсал попарата от брадичката, а ръцете му са едни такива – хем бели и кльощави, хем жилести. Пуши цигара от цигара, гледа право напред магистралата и мълчи. И друго забелязва Иван Иванов, че мъжът става все по-нервен и оглежда автобусите, които подминават, така че го пита каква е работата.
  – Жена ми.
  – Забравила ли е нещо?
  – Не, напусна ме.
  – А така де.
  Мъжът не казва нищо, а таксиджията мълчи и внимава в пътя. Натиска малко повече педала и пак мълчи, замислен.
  Автобусът е заминал преди половин час и скоро го изпреварват. От таксито нищо не може да се види вътре, тъй че Иван Иванов дава още повече газ и след час влизат в Благоевград. И тук се е навъсило и хората са се изпокрили по заведенията на автогарата. Мъжът е купил чай за Иван и кафе за себе си и двамата чакат в колата.
  – И как тъй? – пита най-накрая таксиджията, уж за да минава времето.
  – Така. Не ме иска.
– И те напусна, а? – засмива се Иван Иванов, но бързо се умълчава отново. Нещо продължава да не му се харесва, сега още повече, но решава да си държи устата затворена.
  Заглежда се намръщено през полепналия с мръсни капчици прозорец и си мисли нещо. Нещо го гложди. Дълбоко се е изгубил пак в мислите си и усеща, че мъжът излиза, едва когато колата олеква и вратата се блъсва на затваряне.
  Ето го и автобусът – хората са наизлезли да се разтъпчат, зъзнат или прибягват за по едно кафе и набързо до тоалетната. Момиченцето е видяло момчето и не иска да слиза, но хората зад нея са започнали да роптаят и тя се е видяла принудена да стъпи на перона. Сега стои до автобуса, а момчето ѝ обяснява нещо. Красивите ѝ, леко изтеглени очи, не го гледат.
  Иван Иванов тръсва глава: жена, не момиче. Привиждат му се и на него. Но все така гледа със затаен дъх и накрая, когато тя се качва обратно в автобуса подир другите пътници, а мъжът тръгва бавно към таксито, а дъждът започва да вали бавно и смазващо, вади цигара с разтреперана ръка.
  Двамата остават известно време без да продумат в шкодата, додето най-сетне Иван Иванов не пали колата, навива волана и казва:
  – Не бой се. Гледай сега как ще я пресрещнем на Драгалево.
  Мъжът го поглежда.
  – Звънарево.
  – Звънарево, да, Звънарево – повтаря Иван Иванов, превключва нервно скоростите и го поглежда. – Я виж, не те намокри! Право на Звънарево, кажи къде само.
  Вече притъмнява пред къщата на тая улица, на която са прекарали целия ден: Иван Иванов в колата от другата страна до едни шубраци, мокри от ситния ръмеж, а мъжът – превит на две до зелената порта от заварени арматурни пръчки. Като са дошли, и мъжът е излязъл и позвънил, отвътре го е посрещнала възрастна жена. Двамата са поговорили малко, после възрастната жена се е прибрала, а мъжът се е свил в якето си, седнал е на земята до оградата и е започнал да чака.
  После уличната лампа е светнала. После момчето се е изправило, а откъм улицата накъм портата, в светлото, е спряло момичето, понесло сака си. Меката му тъмно руса коса, хваната на опашка, е греела топло в жълтия мрак. Момчето отново е казало нещо, но тя го е заобиколила и си е влязла вътре.
  Иван Иванов вече едва държи очите си отворени и гледа в просъница студената зелена порта. Не спира да ръми – безкрайна, жълта, мокра пелена, падаща косо през въздуха, където момчето все така седи прегърбено, преметнало якето презглава. Минава още дълго, и ето че момчето се изправя, а заедно с него се изправя, все така сънен, и Иван Иванов. Потрива очи. От тъмното отвъд портата изниква ликът на момичето.
  Нещо все така не му дава мира, без да знае какво. Лицето ѝ е чуждо. Не се движи, докато момчето слага ръце на портата и отново започва да говори. Сега Иван Иванов се обляга назад, а очите му бавно се затварят и отварят. Сякаш минават часове. Замъгленото стъкло ги скрива, а той потъва в непробуден сън. Не спира да вали и когато под уличната лампа опустява.

  Петър Тушков е роден на 21 септември 1977 година. Работи като преводач на свободна практика на художествена литература. В момента следва „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Пише основно разкази.