Слиза надолу по стълбите. Контурите му леко бледнеят в мрака и само подчертават минималното пространство, което тялото му заема. Сякаш не живее в този свят, а взима назаем мъничко от материята му. Единствено скоро запалената цигара между пръстите му оставя някаква следа в пространството, а димът се запазва за миг или два и във времето.
  Хората по пътя му са преминаващи играчки. Разговорите им достигат до ушите му, а той попива всичко и понякога се усмихва, макар че чак после разбира какво чува. Сега просто съхранява чуждите истории, защото най-сетне отново се е закрепил за времето и се е установил в пространството, най-сетне е някъде, най-сетне е някога, убил е безвремието и покоя, в които живее. После, когато пак изчезне, ще има достатъчно време да сглобява дочутите откъси от разговори в голямата вселенска история, която пише всяка нощ в тъмното. Не толкова история, колкото скулптура, сглобена от малките парченца злато, бронз и въздишки, уловени в нощния въздух. Събира ги в нощи като тази, спуска се надолу до плажа и слуша града и морето, които имат твърде много да му кажат. Обича да ги слуша наведнъж, а не поотделно. Обича да се загръща в дрехите им, които висят на закачалки из въздуха край кея. Изплетени са от сол и вода, и улични лампи, и спомени, бледи останки от живота на деня, които в нощта горят по-ярко от всякога.
  Когато стига до бетонната платформа в края на кея, отдавна е подминал всички хора. Сяда с кръстосани крака и се оглежда все едно иска да се увери, че е сам. Друг наистина няма, единствено той стои там с вече наполовина изгорялата си цигара. Той е сам на границите на морето. Той е мъничък, а то – голямо. Трудно е за обикновения му човешки ум да осъзнае, че същото това море играе с пясъците на няколко държави. Лесно е, ако го видиш на картата или си го помислиш, но всъщност никога не осъзнаваш истинското величие на този факт. Хартията на картата е винаги еднакво синя и безлична. Морето винаги е истинско и е винаги различно.
  Сега освен голямо е и меко. Така изглежда поне – сякаш ако стъпи, ще потъне не във вода, а в памучно легло, което ще му подари най-красивите и най-странни сънища. Морското легло е покрито с леки копринени вълни, които идват и си тръгват, идват и си тръгват, идват и чакат да тръгнеш след тях, идват и шумолят в краката ти, идват и мамят, идват и вдъхват респект, защото осъзнаваш силата им, те са сирени, които ще те погубят.
  Докато пуши на сантиметри от вълните, той се чуди как ли са се чувствали първите хора, които са се озовали в нощното море, без да виждат хоризонта наоколо. Може би да плаваш е като да летиш. Той лично не знае; закотвен е от светлинките на фаровете, наредени по ръба на залива като случайно разпръснати скъпоценности. Мигат в необяснима комбинация от зелено, бяло и червено, всичко изглежда случайно, но няма как да е такова.
  Цигарата в пръстите му също играе играта на фаровете и понякога светва по-ярко, ей така, колкото да се покаже върху платното на нощта. Когато се надигне в ръката му, докосне устните му и напълни дробовете му с дим, кара пръстените да горят, да блестят и мъждукат и да се размекват в бледата светлина все едно че ей сега ще се стопят и ще текнат надолу по ръцете му, надолу към вълните, които още са в краката му и още го мамят. Идват и шепнат, идват и се обещават и после си тръгват, а от него се очаква да ги подгони, да ги прегърне и във вечността да открие всичко, което може да бъде открито, всичките поезия и музика, които могат да се създадат с вода сол и пясък, всички парчета за статуята на вселената.
  Протяга ръка, за да ги погали, преди да си тръгне. Пътьом пръстите му мачкат фаса в бетона, смъртта застига оранжевия фар и пръска последните му светулки по вятъра. Вълните идват и хващат всичко, придърпват ръката му, идват и оставят солта си в порите му, за да види, че са истински, за да знае, че са истински и са там, и го чакат.
  После изведнъж си тръгва. Взима фаса, за да го хвърли в някое кошче нагоре по кея, става, прави няколко крачки и изчезва в мрака, без да се хвърли в копринените вълни. Необичаен завършек за една история без начало е липсата на край, но животът му отдавна се случва в тъмното, в нощта, в която събира своята недовършена статуя сред дочутите по улиците и кейовете думи, и само от време на време една цигара осветява лицето му, за да му позволи да живее и извън реалността, далеч, осветява лицето му в оранжево, разтапя пръстените му и с капчици метал го залепя за времето, за пространството, преди той да се усмихне леко, да се плъзне надолу по стената и отново да изчезне в нощта, където го чакат вълните, които идват и си отиват, идват и си отиват, идват и го търсят.

Константин Георгиев представя себе си така:
„Не е като да не е роден. При това на 29 октомври 1993 година в Севлиево. Днес още живее там, но от време на време минава през духовния си дом Бургас, където заравя душата си в пясъка. Учи немски в едно училище в Габрово и пише разкази на терасата си. Случвало се е да печели награди в конкурсите „Петя Дубарова“ и „Блага вест“, случвало му се е и да помага за контрабандирането на английски девойки. Иначе е ходил и на литературния уъркшоп „Петя Дубарова“, ама то заради това му се случват разни неща.“