***
Тя никога не беше виждала луната
когато я видя и хареса
приличаше на нея
въпреки че трудно една луна би приличала
на бучка захар
е поне една от тези под глезените й
би трябвало да е като нея
рано сутрин
толкова мека колкото платната на всички
испански кораби които потъват в синьото
на морето в спокойния следобед на неделята
когато камбаната пада в оранжевите ниви
а в топлите ѝ гърди Буда намира утеха
и шепите ми върху тях ги правят параклис
Тя се смее и историята губи смисъл
Текстът е от подготвяната за печат в издателство „АРС“ книга на Радослав Чичев „От прашинката на деня“.
