С hot_temper.m си говорим от няколко месеца. През интернет. Харесвам го. Обсъждали сме как някой ден все пак ще се срещнем на чаша вино или нещо подобно. Днес е този ден. Дали ще дойдеш, hot_temper.m?
Кафенето е малко, а в работен ден почти няма хора по съседните маси. Твърде късно за закуска и твърде рано за обяд. Откопчавам двете горни копчета на ризата си, докато сервитьорът оставя пред мен филийки с топено сирене и кока-кола, в която плуват ледчета. Нося си книга и вестник. Необходимо ми е нещо, което да ме разсейва, макар да съм съвсем наясно, че едва ли ще прочета и страница. Прелиствам вестника. Отварям на кръстословицата. Знам, че ако веднъж отстъпя пред умоляващия поглед и дам каквото и да било на кучето, наблюдаващо чинията ми, след това няма да ме остави на мира и ще трябва да разделя с него почти цялата храна. Въпреки това, не успявам да преодолея желанието и след секунда усещам как грапавият му език облизва показалеца ми. Наблюдавам как поглъща залците почти без да ги сдъвче и след като мятам и последното парче, махвам на сервитьора за нова порция. Носи ми кифлички. С мармалад. След малко животното се изтяга доволно, а влажният ми показалец напомня, че вече имам нов приятел. Надявам се за достатъчно дълго, че да ми позволи да изям поне кифличките. Отивам да се освежа, докато сервитьорът се върне. Топла струя вода отмива отпечатъка от докосването на друго живо същество до ръката ми.
У дома никога не сме имали куче или котка. Не сме имали декоративен заек или дори дребен хамстер, от онези дето въртят разни колела като откачени. Ако живееха по-дълго хамстерите непременно биха развивали ужасни болки в ставите. Въобще, нищо пухкаво, което да галя и мачкам. Според hot_temper.m това е причината да не понасям да ме прегръщат. Струва ми се неестествено и непременно ме хваща клоустрофобия. Намирам за странни хората, които не могат да си кажат „здравей” или „довиждане” без да се залепят за човека отсреща или да го потупат дружески по рамото. Изглеждат щастливи, позитивни и сигурно сеят любов и радост по земята, но подобни сбогувания ме карат да се чувствам като някой, когото успокояват на сбирката за алкохолици. Отдръпвам се.
Помня, че след дълги молби, родителите ми все пак ми взеха златна рибка. Според hot_temper.m рибката не е нещо пухкаво, поради което не се брои. Грижех се за нея. Понякога дори ѝ говорех. Постепенно обаче, тя съвсем загуби цвета си. Брат ми прочете някъде, че е защото ѝ липсва слънце. Отнесе я до прозореца, но цветът ѝ не се връщаше. Един ден видяхме, че рибката липсва. Не я намерихме никъде. Нямахме котка или други животни. Всяко обяснение изглеждаше абсурдно. Не поисках друга. Брат ми не спря да разказва как рибката сама е скочила през прозореца. Дори я видял как се засилва някъде от дъното на своя аквариум, а после се хвърля с плонж отвъд ръба и полита към натъпканата с хора улица. Всички се смееха. Аз вярвах. Беше големият ми брат, вярвах на всичко, което казваше. Освен това го намирах за очаквано. Какъв друг избор имат златните рибки, когато загубят цвета си? Може би рибката се беше притеснила, че изведнъж ще стане толкова прозрачна, че никой няма да я забелязва. Според hot_temper.m е ужасно, че тогава никой не се е опитал да ме разубеди. Защото що за глупост било да оставиш някой да вярва, че съществува в толкова безцветен свят, че дори на златните рибки им иде да се хвърлят отнякъде*?
Не знам как изглеждаш hot_temper.m. Може би ще ми се сториш чужд. Висок, мълчалив субект, с тих глас и усещане за недовършеност. Може би ще се усмихваш. Ще поискаш кифличка. Общуването ни е кръстословица с хиляди неподпълнени полета. Затруднявам се, макар на пръв поглед да изглежда съвсем лесно. Стоя, потропвам с химикалката по зъбите си и се чудя какво точно се опитват да намекнат в обяснението. Мислите, разбиранията, усещанията, всичко се оплита в една бърканица от букви, които трябва да се наредят и да бъдат изговорени за да придобият смисъл. Мъж ли си hot_temper_m или „_m” идва от Мюнхен, мусака, мозайка? Моля? Като в закусвалня. Едни картофки и малко hot_temper, моля.
Седем букви, 8 Хоризонтално. Смес от разнородни елементи (прен.)
Някои хора се притесняват как никой не ги забелязва. Приятелката ми в 4 клас, Сузана, понякога ми разказваше как баща ѝ се прибира вечер и крещи, че никой не го забелязвал. На работа, на улицата, в автобуса, у дома. Двете с майка ѝ все се опитвали да му обяснят, че това не е вярно, но не се получавало много и той още повече се ядосвал. Сузана имаше най-къдравата коса на света и я оставяше да се разстила на меки слънчеви гънки по гърба ѝ. Обичахме да седим на тротоара и да ядем пица след училище. През лятото по цял ден се мотаехме на перона на гарата. Хората оставят или забравят разни неща по пейките. Обикновено вестници. С омачкани страници и наполовина решена кръстословица на предпоследната страница. Първоначално знаехме малко и четяхме най-вече попълнените. После вече се смеехме когато някой е пропуснал да напише мярка за повърхнина. Досещахме се за наша рок група, за стихотворение на Яворов и дори за месец в древноегипетския слънчев календар. Понякога се преструвахме, че изпращаме особено близък човек, махахме с кърпички и бършехме въображаемите си сълзи. Друг път само сядахме в чакалнята с бутилки лимонада и се опитвахме да познаем с какво са натъпкани чантите и саковете на хората. Маркирахме тези, които според нас си бяха забравили четката за зъби. Ще се учудите колко хора си забравят четките за зъби, когато отиват нанякъде.
След 7 клас Сузана напусна училище и оттогава не знам нищо за нея или за баща ѝ. Въпреки че непрекъснато играехме на сбогуване, всъщност никога не си казахме довиждане. Представям си сега – туп-туп. Стъпките на Сузана, която си отива завинаги. Какво щях да ѝ кажа?
Напоследък почти не излизам. Мисля, че и аз избелявам. Някак. Съвсем не помня какво е да си сред други хора. Толкова, че ми се струва как всички в кафенето ме наблюдават, докато се връщам на масата си. Туп-туп. Смешно е как ударите на сърцето ни кънтят в ушите ни всеки път, когато случайно ни хрумне, че всъщност не сме абсолютно незабележими. Дали и бащата на Сузана се е шашкал понякога от такива неща? Сценична треска. Туп-туп, туп-туп. „Хайде де, време е да излезете и да изиграете сцената, в която пиете сутрешното си кафе. Няма replay, така че го дайте по-старателно.”.
Разбира се, никой не ме гледа. Посетителите са се увеличили. Една възрастна двойка, млада жена, няколко ученици. Никой от тях не дава знак дори да ме е забелязал. Многомилионен свят. Хората нямат време за себе си. Как биха намерили време за другите?
Отново сядам и впервам поглед към съседния тротоар. Мирише на мокри улици. На хляб, на кафе и на гореща захар. Кучето лежи и се усмихва. Това е друго предимство на пухкавите животни, могат да се усмихват. Hot_temper.m трябва да дойде съвсем скоро, а може и вече да е тук. Подобно на другите, едва ли ще ме забележи. Всъщност нямаме среща. Възнамеряваме да се окажем на едно и също място по едно и също време и да се познаем, ако се познаем.
Кръстословиците отмират. Не знам дали е останал някой, който все още да се занимава с тях. Винаги се намират по-забавни неща за вършене.
– И що за глупост, да се наречеш hot_temper.m?
– Така ми хрумна. Исках да е нещо глупаво.
– Тези неща винаги са глупави.
– …
– ?
– Кимам.
Понякога си измислям разни истории, за да не ми е скучно, докато чакам автобуса или докато пазарувам. Наблюдавам двете ледчета, разтапящи се в чашата ми и измислям история за двама непознати, които се срещат в пренаселен и мокър свят на кръстословици и непрестанно топящи се ледници. Две планети, които се потят, срамуват се да се докоснат и само при мисълта за чуждо присъствие някъде вътре, в тях, всичко започва да се тресе, клокочи и трепери. Същинско клетъчно земетресение, което се прехвърля по костите, кръвта, разпространява се по кожата. Толкова силно, че организмът реагира и създава антитела, които се вкопават в хромозомите им и се предават на поколения след тях. Оплитат се ДНК вериги на гениално бъдещо поколение на разума, с невероятни умения, които правят човека безсмъртен, самостоятелен, кристално съвършен. Треперенето е преодоляно. Изтрито е от генофонда на човечеството, подобно вирус, за който е открито лекарство, а най-разтърсващото и емоционално нещо, което си казват хората е „Подай ми солта.”. „Докосване” ще бъде дума в кръстословиците, пресичаща се с други като „космос”, „спагети” или „естерификация”. Свят, в който хората си говорят и се виждат, без да се познават.
Оставям ледчетата да се топят. Вятърът обръща страниците на вестника и кръстословицата е покрита от един куп новини, които утре ще бъдат минало. Взимам си кифличка и книгата и тръгвам през улицата. Може би си момичето от масата в кафенето hot_temper.m. Или мъжът, който ми подаде книгата, която изпуснах на улицата, докато пресичах. Може би си Сузана, която в 4 клас говореше с глас на пораснал човек, сервитьора, детето със скейтборда или пък дядото, който хвърля парче хляб на кучето пред кафенето. Може би се блъснах в теб, на излизане. И пропуснах да се извиня. Туп-туп. Предстартово броене. Стъпки, които отиват нанякъде.
Знам кой си hot_temper.m. Знам, че и ти знаеш коя съм. Докато вървя към къщи ще измисля история за двама непознати, които се срещат в пренаселен, мокър свят на кръстословици и златни рибки. Едно прекрасно място, в което всички, на които само им хрумне да си помислят нещо лошо, получават един единствен отговор.
Свят, в който хората си говорят и се познават, без да са се виждали.
Но това е тайна. Не казвай на никого.
_______________________________
* – Не си падам по травми в детството. Още тогава си представях как рибката показва среден пръст докато си лети надолу и казва примерно „О, я да го духате!”. Това е тайна, hot_temper.m. Не казвай на никого.
