Когато застава пред вратата вкъщи, той си дава сметка, че се е ухилил като идиот. Звъни настойчиво и продължава да се усмихва. Знае, че жена му автоматично поглежда през шпионката – даже, когато очаква да се прибере от училище деветгодишният им син, който няма как да попадне в полезрението ѝ.
Ето – сега се чува шум, струва му се, че забелязва движение зад вратата и знае, че тя е там и го гледа. А той се хили като ряпа. Като си помисли как изглежда в нейните очи, му става още по-смешно.
Тя обаче се бави зад вратата. Той за момент си представя обърканото ѝ изражение. После вратата се отваря рязко и тя е там. Изражението също.
Той се хили широко при мисълта колко добре я познава след десет години брак. И колко предвидимо е всичко.
– Ти да не си пил? – пита го тя.
При това много добре знае, че той не пие нищо по-силно от кока-кола. Но държи вратата едва открехната, сякаш ще реши да го пусне вътре само, ако отговорът ѝ хареса.
– Цъ – отговаря ѝ лаконично.
Тя пък отваря по-широко вратата и бавно прави крачка встрани.
Тази нейна стратегия го развеселява. Пуска го. Обаче го гледа подозрително, просто го държи под око и сигурно се чуди какво става.
– Какво ме дебнеш така? – пита той. – Не ме ли харесваш засмян?
Минава край антрето, оставя си якето на закачалката и хвърля поглед в огледалото. Определено изглежда подозрителен. Мъж около четиредесетте, с големи розови бузи, с двойна брадичка, ухилен до уши.
“Трябва да отслабна”, отбелязва си наум, без да сваля усмивката. “Трябва да отслабна поне десет-петнайсет кила, защото като се погледна в огледалото, понякога направо не мога да се позная”.
В своите представи е още на двайсет и седем, слаб, късо подстриган, жилав, с черна тениска, без бузи, без розов цвят. Затова понякога е искрено учуден от това, което вижда отсреща.
Жена му обаче се появява зад гърба му и също наднича в огледалото.
– Всичко наред ли е?
– Я, извикай децата. Сетих се нещо смешно да ви разкажа.
Жена му, разбира се, няма намерение да вика децата на среща в коридора, затова той сам тръгва към стаите, за да ги търси.
– Защо се смееш? – пита жена му зад него.
– Сега ще ти кажа – отговаря ѝ той, без да се обръща.
Добре, че е зад гърба му, защото той продължава да се усмихва. А при това положение, тя няма как да не си помисли, че има нещо гнило.
Децата, разбира се, са пред компютъра. Допрели са глава един до друг, седнали са на един стол и са напълно погълнати от играта.
– Здравейте, върнах се – обявява той, но думите му определено не предизвикват кой знае какъв ефект.
– Здравей – казват и двамата в един глас и толкова.
– Искам да ви кажа нещо – казва тържествено..
Децата продължават да зяпат в монитора. Там явно става нещо напечено – трупат точки, борят се за първо място, падат бомби или нещо такова. Той наднича само за миг и работата става ясна – рали симулатор.
– Оставете играта за малко, искам да ви кажа нещо – прави последен опит той.
– Не сега, тати – казва малката, която дори не го поглежда.
– Нещо случило ли се е? – жена му за пореден път прави опит да улови погледа му, но той просто отива и изключва компютъра от копчето.
– Нееееееееее – викат малките в един глас.
– Защо? Оставаше ми толкова малко – разочаровано е момчето.
– Защо го спря? – повишава тон и момичето.
– Искам да ви кажа нещо – започва той.
Децата го гледат свъсени, кръстосали ръце пред гърдите. Те са толкова малки и толкова сърдити. Гледката го развеселява. Днес всичко го развеселява и той си мисли колко малко му трябва на човек, за да се усмихне. А те не го разбират.
– Знаете ли, че преди много години въобще не е имало огледала?
Говори им с благ глас и после прави една от онези логически паузи, с която цели да привлече повече интерес. Но децата не отговарят – те наистина са сърдити и няма да им мине току-тъй с тези номера. Хваща погледа на жена си, която му казва без думи: “Ти май днес не се държиш особено адекватно…”.
Той не ѝ обръща внимание.
– Ами много преди да съществуват стъклените огледала, хората са се оглеждали в листове от метал – от мед, бронз, сребро или калай, например. Образът не бил много ясен. Такива хубави стъклени огледала просто не е имало и хората не знаели как точно изглеждат, не си давали сметка, не можели да различат своето лице от друго непознато изображение – можете ли да си представите?
Наум си отбелязва: “Това беше зле”.
Децата го гледат безизразно и най-вероятно нищо не си представят. Жена му пак минава зад гърба му и в момента не ѝ вижда лицето.
“Абе, тази жена защо все ми седи зад мен, все едно ме дебне”, хрумва му в момента. “Или пък аз все ѝ обръщам гръб”, сеща се в следващия миг, но точно сега няма време за повече размишления по темата.
– Вижте сега, днес след работа останахме на един курс…
– Нали бяхте на работна среща? – веднага се обажда жена му зад него.
– Ами, същото е… Казаха ни, че ще ни задържат малко повече. Мислехме, че ще е среща с ръководството, но не е…
– И какво?
– Ами на тази среща, така де – на този курс, ни говориха, че трябва повече да общуваме, да си разказваме истории, да се смеем заедно. Така се освобождва напрежението и се чувстваме по-щастливи. Дори е хубаво понякога човек да се смее без причина. Затова искам да ми отделите три минути и да чуете историята за огледалото.
– Слушаме те – казва жена му. – Щом това ще ни направи по-щастливи.
Взима си един стол и сяда до децата. Те още гледат тъжно тъмния монитор.
– Ами методът с изпичането на пласт стъкло с тънък пласт, отразяващ метал, станал широко разпространен в италианския остров Мурано, близо до Венеция, през 16 век. Когато майсторите успяли да направят първото огледало, те били много щастливи. Е, и то не било съвършенно. Поне в началото било малко по-тъмно, напукано, не показвало много ясен образ, но човек можел да види себе си….
– Е, и? – пита синът му.
Той е на девет и вече е започнал да гледа нахално. “Някой ден ще си поговорим по този въпрос”, минава му през ума и продължава нататък.
– Майсторът занесъл огледалото вкъщи, показал го на жена си, а тя явно била с лош нрав и никога преди това не се била виждала как изглежда. Е, може да се е оглеждала в някоя кофа с вода, в реката или в кладенеца, например, но не е имала представа какво точно е лицето ѝ. И знаете ли какво казала тя?
Децата мълчат. Жена му мълчи. Вече му е ясно, че тази битка е загубена, но все пак му се ще да си довърши историята.
– Ами тя се ядосала и попитала мъжа си: “Коя е тази проститутка?”. На собственото си изображение. Просто представата ѝ за нея нямала нищо общо с това, което вижда…
Пак мълчание.
– Тати, можем ли да си доиграем играта? – пита малката.
Той търси очите на жена си. Обаче от там помощ няма да дойде.
– Каква е тази история? – пита тя.
– Ами, история. Смешна. Някъде я бях чул. Сега се сетих за нея, когато минавах край огледалото и…
Тя обаче няма намерение да го слуша. Това преди малко е било реторичен въпрос. Следващото също.
– Ти наред ли си да разказваш такива истории на децата? И какви са тези проститутки? Ти въобще къде беше?
Какво прави той ли?
Ами, първо включва компютъра на децата. Поне те да бъдат щастливи. После отива в другата стая, а жена му пак го следва по петите.
– Ще ми кажеш ли какво става? Каква беше тази глупава история?
Той си мисли, че има всички основания да бъде сърдит и да не отговаря, но нали целта му беше просто да бъдат щастливи.
– Ами история. Просто разказах някаква история, за която се сетих на момента. Мислех, че ще бъде смешно.
– И защо така?
– Виж, имахме лекция. Как да прогоним негативните мисли, как да се отпуснем и да мислим положително. Как да гледаме на света, да се научим отново да общуваме с близките си, да споделяме и заедно да се смеем. Това достатъчно ли е?
Жена му го гледа подозрително.
– Тия какви са? Да не са някаква секта?
Е, това вече му идва в повече! Уморен е. Разочарован е. Какво повече? Поне не му се ще да слуша подигравки след всичките тези обяснения колко здравословен и заразен е смехът, как лекува и с колко трептения в секунда се смеят мъжете или жените. Млъква. Въпреки че според лекторите мрачната му физиономия напряга всички лицеви мускули и се отразява на аурата му.
– Е, къде беше?
– Не ми се говори.
– Хайде, не се муси! Кажи какви бяха лекциите…
Тя говори с мек глас – той я познава, знае, че е способна да му извади душата с памук, но ще научи това, което иска.
– Бяхме на йога по смеха – предава се той.
Поглежда я. Тя, уж, го слуша внимателно. Затова той продължава:
– Казаха ни, че сме забравили да се смеем. Все ходим мрачни, мислим все мрачно, учим и децата си така да се държат. А е толкова просто да си разкажем смешна история, да се усмихваме… Какво?
Е, тя се смее. Направо се смее с цяло гърло.
– Йога на смеха, а?
Той е бесен.
“Това преля чашата”, казва си. Толкова е ядосан, че не знае какво да направи. Усеща как всеки момент ще избухне като я гледа как се киска. Само след секунда обаче му става смешно, нейният смях е заразен, напомня му за упражнението по безпричинен смях и той също се разсмива.
Последното, което му хрумва е: “Боже, това работи!”
Разказът е отличен с първа награда на Националния конкурс за публикуван къс разказ „Рашко Сугарев“-2011. Първата му публикация е в бр. 3, 2010 г., на списание „Море“.
