Tag Archives: белетристика

Антония Апостолова: „Нас, които ни няма“ (втора глава)

Откъс от „Нас, които ни няма“ на Антония Апостолова

Чавдар Ценов: „Старецът трябва да умре“ (откъс)

Откъс от повестта „Старецът трябва да умре“ на Чавдар Ценов

Здравка Евтимова: Която не се забравя

Разказ от Здравка Евтимова

Даница Христова: Занимания по дълголетие

   Една вечер, тъкмо след като Екатерина беше вечеряла, на вратата на Алексей Волков се позвъни.    Мъжът седеше по домашен халат и пантофи, с очила, кацнали на самия връх на носа му, и гледаше телевизия в дневната. На моменти се унасяше в мисли и по-скоро телевизорът гледаше него. Наскоро беше видял реклама за премиерното излъчване на […]

Антония Апостолова: „Нас, които ни няма“ (първа глава)

Откъс от „Нас, които ни няма“ на Антония Апостолова

Чавдар Ценов: „Старецът трябва да умре“ (откъс)

Откъс от повестта „Старецът трябва да умре“ на Чавдар Ценов

Здравка Евтимова: Имам

Разказ от Здравка Евтимова

Мартина Недялкова: Самотен пътник

[…] Ти бе просто самотен пътник. И преминаваше през този чужд свят без перспектива за връщане. Затова и безкръвният ти протест си оставаше плътно затворен зад железните порти, където бе заключил острия си ум и чувствителната си душа. […]

Боян Тончев: Понякога

[…] Понякога откриваш най-добрия си приятел в асансьора на някое учреждение. Не се познавате, но погледът му разказва истории, които сте преживяли заедно още като деца. В късна пролет сте крали череши от двора на съседа, а после сте бягали презглава от злобното му куче. […]

Боян Тончев: Когато темите се изчерпаха

[…] Сега обаче добре знаем, че предопределеността не е нещо, което прозираш в бъдещето, а което сам сглобяваш назад в миналото. Определеност в предишното, преди-определеност. Бъдещето е стихия, която те връхлита от нищото, без да се съобразява с предначертаности. Чертаенето идва едва след това, докато събираш останките, разпилени след случилото се и от тях се опитваш да построиш настоящето си. […]

Иван Станков: Късна смърт (четвърта глава)

[…] Разбира се, нищо не му струваше просто да се съгласи, пък каквото излезе. Поканата по никакъв начин не можеше да го уязви, освен с наличността си. Нали искаше да бъде автор на живота си, на всичко, което предстои да му се случи. Човек, който е замислил да управлява живота на другите, първо на своя трябва да сложи желязна юзда. […]

Ралица Райкова: Солта на земята

[…] Отдалеч силуетът му напомняше скулптура от тел. Обхождаше пясъчната ивица от единия край до другия и с дрезгав глас известяваше за присъствието си, надявайки се, че все някой ще пожелае да купи от жълтите царевици. Въпроси като как се казва и къде живее отскачаха от него като гумени топчета; вечер, когато морето утихнеше, когато пясъкът издишаше от себе си суетата на поредния отминал ден, той просто се изпаряваше в здрача, за да се появи отново на сутринта и неуморно да закрачи сред хората. […]

Иван Станков: Късна смърт (втора глава)

[…]   Наистина ли смъртта бе по-силна от човека и там ли е кучешкият зъб на всички страхове – това остана въпросът на живота му и докато навърши сто и четиридесет години, след участието си в две балкански, една европейска и една световна война, след няколко революции и цяла камара преврати, не можа да намери нито един отрицателен отговор. Надяваше се вече само на своя собствен край, който трябваше да бъде някъде много наблизо, но той не го виждаше. Годините ми пречат да го видя, пошегува се сам и то наум, както правеше от един век насам. […]