Tag Archives: „Жанет-45“

Албена Тодорова: *** (Ако ние сме риби…)

[…] Любовта е ръце, които мятат мрежата.
Любовта е кораб, който пренася рибата.
Любовта е готвач, който я пържи. […]

Теа Монева: поклонник на поезията

[…] да пристигам като потъващ кораб,
да заставам оголена жица
сред всички цветя […]

Надежда Тричкова: Експонати

[…] на вечеря мислим само за това:
да положа тялото ти в облак,
да ме заровиш в Северно море […]

Цветозар Цаков: Без колан

[…] залегнах аз, ей така, както си вървях, да снимам един охлюв на тротоара. Той хич не се трогна от съвсем близкото ми присъствие, а продължи да си пълзи, на първа скорост и без предпазен колан, с несъзнателната смелост на всички изгреви […]

Теа Монева: бог

[…] и ти си бог, всеки твой атом,
раздробен на протони, електрони […]

Надежда Тричкова: Невена от радиото

[…] лесно е, казваш,
езикът едва допира небцето
„като целувка по рамото е“, като сън […]

Александър Байтошев: Проект Анима (1)

[…] Седя в голата стая. ТЯ влиза и ме вижда.
На лицето си носи маска на лисица.
Ръцете ѝ са сини. Гали тялото ми и аз не се страхувам […]

Преслава Виденова: Отблизо

[…] Ретините се смущават твърде често напоследък.
Дават повторения, където и да ида.

Преслава Виденова: Корен

[…] Пръстените в ствола
бяха мощите на близки.

Стволът бе поникнал
наобратно в почвата […]

Златозар Петров: Вариации

[…] ще слизаме край гари, свинеферми,
ще редактираме невзрачната природа.

Трагична ли е нашата заблуда? […]

Цветозар Цаков: Чайник

[…] Плах, неуверен, озъртащ се, съсипан от незнанието си, потящ се от жегата на пълната си беззащитност. Стоящ и чакаш единствено своето наказание за това, че е човек.
И тогава ще му ги изсвиря. Нотите в главата си. Нотите, които сам не знам, но те са там наспроти. […]

Лилия Йовнова: *** (Любовта била дълготърпелива…)

Любовта била дълготърпелива,
но ти недей да бъркаш
търпение – с търпимост,
дълго – с мъчително.

Камелия Панайотова за „Разкази“ на Наталия Мешчанинова: не просто разказ, а съпреживяване

азказите на Наталия Мешчанинова не разказват, а съпреживяват. Градът, в който започва историята, символизира всички малки провинциални градчета, образуващи уж различни светове, които обаче се характеризират с едно – невъзможността да избягаш. Тук Мешчанинова говори за бягството, каквото е – непосилен срам за всяко дете. Бягството само по себе си е мираж, скрит копнеж, а именно невярването в сбъдването на мечтата води до травматични последици, следи за цял живот. Съвсем достойно и правилно тази книга не се и не бива да се разглежда в качеството си на роман: такава реалност не би могла да се напише нацяло. Разграничението на разказите позволява и на автора, и на читателя, да поемат дъх между отделните „епизоди“ на случващото се. Книгата засяга теми, за които може и трябва да се говори много – нестабилни семейни отношения, отричането от собствените си идеи заради „нормалния“ живот, който остава нормален в същия град, където си преживял толкова ненормални неща, сексуалното насилие, напразните опити да запълниш липсващото, но най-вече разочарованието, че това, което си закрилял чрез саможертвите си, е всъщност илюзия. Паралелно текстът изговаря и обичта от и към майката, и как тя се изменя.

Илияна Генова: *** (онова животно в края на тунела)

онова животно в края на тунела

преструва се на светлина
не знаеш

Ина Иванова: *** (Намерѝ име на този ден)

Намерѝ име на този ден,
име, мъхнато като клепачите
на новородена сърна,
синьо и прозирно зелено
като криле на водно конче,
променливо име намери
тайно и благодатно.