Теодора Тотева: *** (Слушай…)

Слушай, всеки от нас е малко луд.
Всеки от нас е една идея обречен.

Но не забравяш ли живота,
и че ние сме просто едни щастливи идиоти?

Създадени от пръст и от невнимание.
От доверие, от сол и любов,
омесени от тайнатаг,
която търсим цял живот.

Ние, щастливите идиоти,
които често се доверяваме един на друг.
Ние, счупените до тъга и полуда,
които все още сме тук.

Слушай, 

светът не ни дължи вечност.
Просто ни е оставил на тази твърда земя:
да бъдем глупави, нежни и уязвими.

Затова не мърдай.
Застани с отворени обятия и с рани.

You can edit this ad by going editing the index.php file or opening /images/Cross.jpg

Златина Димитрова: Естествени гънки

Остаряването не започва с бръчка.
Започва с тихата ненавист
към усмихнатите съседи,
към прическата на момичето отсреща,
към жената, която разхожда кучето си в шест,
с възмущението от чуждия успех,
с погнусата от влюбените тийнейджъри.

Бръчката е знак за онова,
което вече се е случило.

Остаряването не започва с тялото,
както и животът не завършва с него.

Прочети цялата публикация »

С Ина Иванова за „Непокътнат свят“

Предлагаме ви разговор на Валентин Дишев с Ина Иванова, центриран около нейната книга с поезия „Непокътнат свят“. Разговор, който ни напомня, че са важни и центърът, и вълните, които се разбягват от него, след като го докоснем:

Теодора Тотева: Градина

.

Има няколко начина да направиш градина,
един от тях е да засадиш от себе си дом,
да се прераждаш в пръстта, докато:
поливаш, 
отглеждаш, 
садиш 
тънката линия на сътворението.

И ако погледът е бил достатъчно трудолюбив,
а гърбът силно приведен,
ще остаряваш  дълго,
ще остаряваш красиво, 
както остарява Бог.

И ще започнеш да се топиш,
да се събираш в един хоризонт,
където животът,
тревата, мушиците,
корените и небесата 
се сливат в едно, 

за да превърнат
човека в пръст,
а пръстта във градина.

Нели Станева: „Докато пишем, е добре“

Предлагаме ви разговор на Валентин Дишев с Нели Станева за проекта „Удължаване на лятото“ и нейната книга „Билет за никъде другаде“ от 17.10.2026 г.

Прочети цялата публикация »

Златина Димитрова: Пейзаж

Най-голямата сврака,
най-малкият синигер,
най-пълното врабче
и умрелият плъх под тях:
всичко изглежда в хармония.

Наблюдавам ги отстрани – 
чудя се
на кого ми напомня свраката,
какво ми казва синигерът,
за какво ме пита врабчето.

Само последният образ в картината е ясен: 
цъфтящи в ниското, буйни треви.
Пролетта винаги знае
къде да постави фокуса.

Прочети цялата публикация »

Милена Ангелова: осем часа от живота ми

.

вчера изгубих осем часа.

не буквално.
бях будна,
отговарях на съобщения,
премествах чашата от едната страна на бюрото
на другата,
отварях прозореца,
затварях го,
проверявах времето,
сякаш някой някъде
беше обещал да ми върне деня,
ако завали.

осем часа, в които не направих нищо,
освен да мисля за неща,
които не можех да променя.

това е талант,
който никой не би пожелал да има.

мога да превърна една дума
в цял съдебен процес.
да намеря обида
в най-обикновеното изречение.

да измисля петнайсет причини
защо някой не ми е отговорил
и да повярвам на най-лошата.

след това да се почувствам виновна,
че съм повярвала.

понякога ми се струва,
че в главата ми има малък офис,
в който няколко жени работят на смени
и всяка от тях е убедена,
че ако мисли достатъчно дълго,
ще открие начин да предотврати болката.

едната преглежда миналото.

другата анализира бъдещето.

третата просто плаче в тоалетната.

никоя не си взема отпуск.

Прочети цялата публикация »

Нели Станева: Сутрин с него

.

Вероятно ще е същото, когато го намери.
Кафето ще къркори неритмично във корема ѝ,
навън ще крачи неприятен студ от север.
Тя ще наметне нещо тънко срещу отегчението.
Вкусът след трийсет, казват, почти не се променя.
Недоволството е перманентна щампа изначало.
И ако всяка обла форма е съставена от плоскости,
отдалечаващи се една от друга с ускорение,
обратнопропорционално на…
Какво ли ще се промени с едно докосване?
Тя ще се разплаче заради петната по тапетите,
заради повтарящия се в главата и рефрен на
цветовете на завесите, които никога не е харесвала.
И в рикошета на заслабващото ѝ от сълзи зрение,
ръката му ще се разпадне до видение,
а тя ще си откаже изгрева и ще си легне.
Ще си премери пулса, ще го сравни със вчерашния.
Просто твърде дълго е стояла на течение.

.

Стихотворението е включено и в книгата на Нелли Станева „Билет за никъде другаде“ (Scribens, 2024 г.)

Прочети цялата публикация »

Милена Ангелова: *** (Тази сутрин…)

.

тази сутрин една жена плака в автобуса.

никой не я погледна.

софия е добра в тези неща —
умее да оставя хората
насаме с най-неподходящите си чувства.

жената държеше торба с портокали.
единият се беше спукал
и бавно оставяше зимата
да изтече през найлона.

мислех си да ѝ кажа нещо,
но не знаех на какъв език
се говори с човек,
който вече е започнал да губи.

на следващата спирка слязох.

Прочети цялата публикация »

Валентин Дишев: *** (Звънтящите полета на звука…)

.

Звънтящите полета на звука са сухи –
по-сухи от молитвените устни
невкусили очаквания отговор,
по-сухи от прегърбените якове,
тропосали лицето на поднебието
с печалните остатъци от себе си
(и вечно има, има някой, претоплящ
дните си със тях).

Звънтящите полета на звука са ниски –
по-ниски от чело молитвено
разказващо се в бръчките на камък,
по-ниски от прихлупените траектории
на лястовици във преследване на плячка
(и вечно има, има някой, предвкусващ
първа капка дъжд).

Звънтящите полета на звука са гладни.

.
Валентин Дишев в „Кръстопът„.

Прочети цялата публикация »

Нели Станева: Нагоре

.

В небето търся само халюцинации на прорези.
Не очаквам никаква естетика във метафизиката.
Само нещо мимолетно, отстранено бързо от премигване.
Нещо по-болезнено от това да си извиеш шията
под гилотината на невъзможното нагоре.

.

Стихотворението е включено и в книгата на Нели Станева „Билет за никъде другаде“ (Scribens, 2024 г.)

Прочети цялата публикация »

Милена Ангелова: жената, която не се прибра навреме

.

в магазина до нас продават
цветя и цигари.
жената зад касата е на моята възраст
и има очи на човек,
който отдавна не очаква извинение.

купувам си цигари,
въпреки че опитвам да не пуша.
понякога е необходимо
да имаш причина да стоиш някъде
още две минути.

навън вали.
един мъж говори по телефона
за ипотеката си,
за детето си,
за това, че жена му вече не го обича.


искам да му кажа,
че и аз не обичам някого,
но продължавам да помня
как си пие кафето.

не му казвам нищо.
преминава на червено.

у дома има чиния в мивката,
книга с прегъната страница
и растение,
което поливам от чувство за вина.

всичко живо около мен
е започнало да съществува
по навик.

включително и аз.


понякога си представям,
че съм родена в друг град,
в друга държава,
в тяло, което не помни
всички начини да бъде наранено.
че някъде има жена,
която прилича на мен,
но е избрала да остане,
когато са ѝ казали да си тръгне.

Прочети цялата публикация »

Крис Енчев: без заглавие (опитвам се да те прочета…)

.

опитвам се да те прочета
осветявам тъмните ти кътчета
втурвам се в порите на кожата ти
катеря се по косите ти като по въже
когато умората ме изпрати
в долната земя
там ще те потърся

.

Прочети цялата публикация »

Нели Станева: Едно стихотворение, което да ни свърже

.

Преживей го като паяжина или като друг вид мрежа.
Ако можеш виж насъщното
като нещо абстрактно, което се ражда
от метронома на гърдите.
Ръцете не успяват. Биологията е обречена
на разяждане. Например млякото засища,
но неизпито се разваля. Хлябът,
ако го извадиш недопечен,
си е просто неугледна маса.
А телата ни съвсем конкретно остаряват.
И поезията, паяжините, мрежите
все повече са синоними на опасност.

.

Стихотворението е включено и в книгата на Нели Станева „Билет за никъде другаде“ (Scribens, 2024 г.)

Прочети цялата публикация »

Полина Господинова: *** (Сутрин майка ми влиза в стаята…)

.

Сутрин
майка ми влиза в стаята
и стъпва съвсем
на пръсти.
Мисли, че не чувам
как отново е забравила
закуската,
как всяка бръчка
провлачено и дълго говори за
часовете, прекарани в очакване;
как е замълчала
и мъмренето се е превърнало
в черни кръгове,
които виснат под уморените
дълбоки очи;
как всеки порив
да създава,
да променя,
да изгражда,
напомня на отдавна
изгубена вещ.

Когато майка ми влиза
на пръсти,
мисли, че не чувам как
пак е забравила,
че вече не спя там.


.

Прочети цялата публикация »