Камелия Панайотова: *** (само градът умее да приютява така…)

само градът умее да приютява така
единствено тук клоните се разтягат по цялата улица –
пазители на всички заплахи от детството
обещания да те закрилят от тъмното
досущ всички бащи които са те оставили
Прочети цялата публикация »

You can edit this ad by going editing the index.php file or opening /images/Cross.jpg

Анна Александра: *** (Целувката се разпростря…)

Целувката се разпростря по цялото ми тяло
и започна да отговаря вместо мен.
Спомних си, че любовта е като детството. Прочети цялата публикация »

Ангел Игов: Плажът на Велека

Между синьото
на морето и синьото
на реката – безкраен сапфир,
наковалня сред зелени огньове –
курортистите балансират несигурно
Прочети цялата публикация »

Екатерина Григорова: ПРЕМИЕРАТА НА ДЖАК ГИЛБЪРТ И ПРЕВОДАЧЪТ, КОЙТО СЕ ОТКАЗА ОТ РАЯ

на Димитър Кенаров и Надежда Радулова

Слава Богу, не се случи нищо лошо.
На палубата екипажът пушеше,
разнежен от синята вечер.
Браво! Опа!
Морето се усмихваше бащински
на ръченицата на вятъра с едно платно.
Прочети цялата публикация »

Камелия Панайотова: *** (напразно те опазих любима моя кожа…)

напразно те опазих любима моя кожа
като някой с когото предстои да се обичаме
докосвах те единствено ако съм нежна
слагах лепенка където няма рана
Прочети цялата публикация »

Анна Александра: Езикът се ражда от отсъствието

“С езика мога всичко да правя, дори най-вече да не казвам нищо. С езика мога всичко да
правя, но не и с тялото.”
Ролан Барт, “Фрагменти на любовният дискурс”

Пресъхнал език,
език, който не намира мястото си.
Прочети цялата публикация »

Ангел Игов: На всички се случва

На всички се случва: излизат
отвън на балкона, спускат
изумен поглед в празното
и усещат как тайно желание
като преляла река пълни
празното вътре в тях.
Прочети цялата публикация »

Елена Ташева: Читатели

това което не ни убива
ни кара да разбираме
мъртвите поети Прочети цялата публикация »

Яница Радева: Лаокоон

Там където свършва бащата, започва детето.
То не намира думата.
Той превежда неговото мълчание.
То не успява с ей-онова препятствие.
Той вдига света на ръце. Прочети цялата публикация »

Северина Плачкова: момченцето

внимава
да не се препъне
отмахва с ръчичка
клоните на върбите и търси
кучето си Прочети цялата публикация »

Антония Апостолова: „Нас, които ни няма“ (втора глава)

  Колко пъти бях ти писал после: „чувствам, че се задушавам“. Ти мислеше, че е красива фраза, с която те плаша за космическите размери на любовта си, нали? Само че аз я чувствах физически, с адамовата си ябълка, с дробовете в халтавите гърди, където никога не бе полазвало змийчето на цигара. Нито маман, нито бащата пушеха, изобщо не зная как издържаха на себе си без малките димящи патерици, които днес подкрепят мен самия в това пътуване на паметта. Само веднъж бях виждал маман с цигара, даже не разбрах откъде я измъкна тогава. Опърли опашката ѝ и я засмука като комета, надничайки през остъкления балкон чак докато входната врата долу хлопна подир бащата. Не бях виждал цигара да изчезва толкова бързо, а маман, навярно стресната, че ще си изгори пръстите, набързо отнесе фаса под мивката. Целият дим, който беше погълнала наведнъж, потъна вдън уста – а тя дори не се закашля. Прочети цялата публикация »

Чавдар Ценов: „Старецът трябва да умре“ (откъс)

  (…) Прекрасни хора се оказаха съучениците му. Т.е. как – се оказаха? Винаги са си били такива, друго се оказа напразно – притеснението на Пантелей Марков как ще се чувства на подобно събиране. Не помнеше някога някой да го е посрещал така сърдечно и без сянка от задни мисли. Него, а и всички останали.
  Щом пристигнеше поредният от тях, всички скачаха, впускаха се в прегръдки и целувки, подвикваха, смееха се на глас, тук-там бликваше сълза. Сядаха и пак се започваше – помниш ли това, помниш ли онова. Масата им беше дълга, отначало се бяха скупчили в средата, но постепенно местата се запълваха, съучениците плъзнаха навсякъде и накрая трябваше да добавят столове. Прочети цялата публикация »

Здравка Евтимова: Която не се забравя

  Да предотвратиш битка означава да я спечелиш. Така ме беше учила Райна Майсторлиева, моя баба по майчина линия с очи, които Господ е нарисувал с най-синия си флумастер. Ако те гледат с добро, десет дни късметът ти работи. Като се появиш на улицата, дъждът спира, светофарът пред краката ти светва зелено, прозорците на къщата греят, като че са току-що измити. Ако в очите ѝ я няма синята боичка, а са станали гнезда на орли, тогава велосипедът ти спуква и двете гуми, загубваш си ключа, портмонето ти го няма и така десет месеца напред.
  – Обаче аз те обичам, момко – казваше Майсторлиева. – Защото си ми първият внук от осем и защото не знам как да ти го обясня – като стоиш в градината ми, вишнята и черешата раждат, ябълката се огъва от плод, славейче идва да весели дървото и дъртото ми сърце.
  – Но аз не съм решителен. Големите момчета ме бият. Прочети цялата публикация »

Юлия Йорданова: Трохи за ангели

Читателю, този разказ е подарък за теб!

  Стринка Лили носеше големи очила с дебели стъкла, които приличаха на лупи с рамки вместо дръжки. Не зная колко виждаше през тях, защото обикновено не гледаше към никого. Следеше тихите си стъпки и дебнеше да не изтърве някоя от трепкащите лъжички в сребърния поднос за кафе. После сядаше на дървения фотьойл и започваше да слуша гостите. Оглеждаше масата и внимаваше да не е забравила нещо – салфетките, каната с вода, захарницата от тънък китайски порцелан. Прочети цялата публикация »

Людмила Балабанова: градината

като роса която никога не е виждала
               бушуването на океана
и не знае за корабите на дъното
всичко е невинно тази сутрин
               сега
преди да се издигне нагоре
слънцето е много по-голямо Прочети цялата публикация »