.

седя в едно кафене в царската градина
и мисля за теб, любима моя
всъщност аз постоянно мисля за теб
откакто те родих изминаха две години
сега лалетата до мен лъщят
като куполите на Невски
на съседната маса пет възрастни жени
се вълнуват че ще ходят на море
живеем за морето казва едната
важното е да го доживеем отвръща другата
и петте започват да се смеят
сякаш старостта е забавна
обсъждат дали да пътуват
с автобус или с влак
жената с оранжевата коса
носи тежки сребърни гривни
подрънкват когато ръкомаха оживено
така звъни очакването, любима моя
тези жени до една с цветни дрехи и коси
откъде извира ентусиазмът
в застоялите им тела
не ги ли е грижа че кожата на шията увисва
кожата на коленете
лактите и така нататък – също
и това свлачище постоянно ги дърпа
надолу към земята
може би знаят че в един недалечен ден
ще се събудят
ще тръгнат към кухнята за чаша вода
по пътя ще се препънат в кожите си
ще паднат на пода
увити в гънки
бръчки
белези от детството и младостта
в която са родили дъщери и синове
може би чакат с нетърпение това падане
това завръщане на пеперудата в пашкула
но преди това морето

защо пиша всичко това, любима моя
надявам се да ти разказвам със години

.

.

когато си тръгваме от някого казваме:
не знаеш
не можеш
не искаш
не правиш
не помниш

вместо да напуснем
както вятърът напуска мелницата
и да е съвсем достатъчно
след нас да остане само нещото
с което другият да се нахрани

.

.

ще измисляме приспивни песни
благословии и молитви
ще връзваме обувките им така
че само истинската любов
може да ги развърже

обещаваме
обещахме

а после някой ден ще се събудим
до порасналите им тела
и ще ги оставим да се отдалечат

те все още не знаят
че не сме истинските им майки
те все още не знаят
че каквото и да сме правили
и каквото и да правим
самотата възпитава децата ни
по-добре от нас защото:
тя е майката

всички ние сме заченати
в раната между бедрата ѝ

.