.
ще измисляме приспивни песни
благословии и молитви
ще връзваме обувките им така
че само истинската любов
може да ги развърже
обещаваме
обещахме
а после някой ден ще се събудим
до порасналите им тела
и ще ги оставим да се отдалечат
те все още не знаят
че не сме истинските им майки
те все още не знаят
че каквото и да сме правили
и каквото и да правим
самотата възпитава децата ни
по-добре от нас защото:
тя е майката
всички ние сме заченати
в раната между бедрата ѝ
.
Прочети цялата публикация
танцувахме без музика навсякъде
това не е патетика не е любовна лирика
това е просто фината имплозия
която сме очаквали
и точно като векове минават влакове
и точно като гарата часовниците презареждат
и точно в тази непохватност на движенията
научихме че танцът е оръжие
това здравей е само заминаване
откатът му е с вкус на непознатото
да ти си тук но другаде не си
а нещо там танцува
.
Просто нещата си имат различни страни –
имат си фасади с парадни входове, портиери,
хора, които взимат багажа ти и т.н.
Аз познавам такива неща.
Имат си и други страни – вътрешни дворове,
вътрешни градове, под тях тъмни градове и т.н.
Когато дойдат до мен такива неща,
започвам да скитам из тях.
Понякога гледам формата, понякога цветовете,
светлината.
Понякога има крах, наводнение или здрач.
Звуците пропадат, гостите са си отишли,
масата е изоставена и кой ще разтреби останалото
по чиниите и чашите?
Аз поглеждам нагоре в очакване да видя
люлеенето на въображаем кристален полилей,
голям и тежък над тази опустяла вечер.
Може би има някаква тайна
където е крепежът му – с небето в случая.
Но знаете ли какво,
в момента той е свален за почистване
и адски много специалисти с ръкавици
милват частите му като ексхумиран от небето
организъм.
Дали ще открият тайната?
…
Кой знае какво ще трябва
от сакристията.
В крайна сметка реставраторите
носят отговорността и
всички алхимични тайни
за оцеляването на спойката
с небето.
Прочети цялата публикацияДори в големия кръг на нещата има един център,
където аз и ти
не сме аз и ти, и
съществуваме по друг начин.
По периферията се разпръскват
звезди за украса на живота и празниците му,
галактики от сладолед и любов,
лилави следобеди като фойерверки под лъжичката,
продупчени билетчета за трамвай от 6 стотинки
на път за срещи с детството.
Всичко е тук –
дори спуканите гуми на велосипеда ми,
лепенките и ожулените колене,
любимата кукла Митко,
любовните писма на татко към майка,
в които пише за братята и сестрите си,
как са се мъчили като грешни дяволи
да надмогнат глада без родители,
да опитат да построят къща,
да се разпръснат,
да се отгледат,
да отгледат деца…
Аз и ти.
Не е ли едно и също?
Първо си дете, родител,
после предшественик
на звезди и галактики.
.
Вятърът подкарва стадо облаци
като някога
като утре
наоколо боде красиво
под слънце предпазливо-есенно
живота на телата ни е кратък
но не на боровете
на реката – не
сенките ни обитават в тях
и после се стопяват
като днес като винаги
.
Прочети цялата публикацияДокато прохождаме,
всички светове са в живота ни.
Но не остава така.
Една ръка ни държи
през онова, което
ще трябва да забравим по пътя.
И това е цената да имаме
майка и баща, любов,
своя земя, камбани, птици.
А Бог ту завързва,
ту развързва
обувките ни.
.
Стихотворението е от новата книга с поезия на Мария Гюрова – „Родители на дъха“ (под печат – „Фондация за българска литература“, 2026 г.)
.
Прочети цялата публикация.
Планината врата няма
ще ни надживеят
наежените мъхове
следите от диви коне
вятъра
притихнал реката да не буди
треви и птици непознати
и едно отсечено дърво –
избрано
за разпятие
.
Прочети цялата публикация.
едно стихотворение тръгва
от хаоса в бульона на кръвта
поема спокойно към белия свят
оставя живота да го нарани
носи си белезите
крие се зад думите си
опровергава се
въпреки че се променя външно
няма страх от смъртта
знае
ти
ще го разпознаеш
.
Прочети цялата публикация.
Мой малък ангел на думите,
устата ти е пълна с малинова кръв.
Не знаеш кого трябва да виниш
за това жертвоприношение:
зелените ками на листата,
които заплашително бранят кожата,
или белите остриета;
зад тях като животно, сито
след кратката жестокост на целувките,
спи езикът, изнемощял от знамения.
Мой малък ангел на думите,
Венера се издига над корабите
и пак тя ги потапя – само сменя лицето си,
веднъж е огледало, после дума, след която
воюват всички: и Корана, и
забранените книги, и премълчаните светци,
и покръстените.
Друг път е жена, понякога без корени,
винаги – с кости, с бедра копия,
с тъгата на котките.
Мой малък ангел на на думите,
милувките плячкосват изгрева, градините,
това в гърдите и отвъд, но ти не знаеш,
ерозират ласките и стават ластици и лакоми,
простено да ни е, не ще да различим, че кехлибара в кладите
коварен е, но да възпеем тази смърт, докато се събличаме
и свличаме, а продавачът на локуми ще прошепне нещо,
нещо много малко: удавиха се
две пчели в меда. Амброзия за живите.
Вода от Ахерон за мъртвите.
.
Желанието
ми прошепва
Аз съм твоят
Бог
издигни ми
храм
запали го
после
поплачи
над пепелта
и от калта
направи стотици
малки дяволи
нека обикалят
по света –
да ме прославят
.
Прочети цялата публикация.
вече се изчерпаха чудесата
и болките се изсипват като каменен дъжд
молитвите не огъват реалността
чува ги само онзи който ги изрича
единствено в твоите несръчни ръце
е безпокойството за светлината
малка почти колкото теб
но продължаваш да ѝ говориш
всяка нощ я оставяш на прозореца
с лице към мрака
.
Първо ни излъгаха майките с: Ела, нека целуна разранените ти колене,
драскотината ще се смали и колкото повече целувки слагам отгоре,
толкова повече ще избледнява като луна, която изтънява след пълнолуние.
После ни излъгаха книгите: любовта е свещ насред вятъра,
но винаги оцелява; тя е глухарче в неопитните ти ръце –
тичаш към него, късаш го невнимателно и все пак
няма да разпилееш цветовете му.
Всички ни излъгаха.
И аз постъпих по същия начин с теб:
казах, че когато се вдигна на пръсти стигам небето.
Какво небе ? Страх ме е от него, представям си го –
всеки миг ще потъмнее, като очите на ловец,
ще се изпълни със светкавици. Дори не се опитвам
да оближа меката му пяна, не позволявам да ми шепне,
че не всичко, във което се спотайва мрак е някаква заплаха;
че няма изведнъж да се превърне във полярна нощ,
която ти изтръгва спомена за светло, а след това
не знаеш как да се държиш, когато се завърне слънцето.
А ти ми каза: мила моя, опитомени са конете на съмнението,
езика им говоря, те ме слушат, всичко е наред, повярвай.
Но не умееш да държиш юздите , изпускаш ги и бягат,
хукват в някакви посоки, не знаеш спомнят ли си пътя
и различават ли завръщане и заминаване, и нож и нощ.
Последната лъжа е като първата: ще сложа хладни устни
върху топлата ти кожа; ще ухае на бадеми, портокали, дъжд.
Ще те целувам повече: по-малко ще боли.
До сутринта. В която утрото е с вкус на рана.
.
Прочети цялата публикация.
Къде ще стигнеш
ако ходиш
със затворени очи
известно време ще вървиш
по права линия
после ще започнеш
да се отклоняваш
в теб ще наедрява
чувство за опасност
ще спреш ли
ще отвориш ли
очите си
знам
няма как да продължиш
задълго
без някой да държи
ръката ти
тогава ще си смел
като живот
спокоен
като смърт
и в крайна сметка
може би ще се окаже
че ти си този
който води
.
Ако имате проблеми, свързани с навигацията в сайта, неговия "изглед" или ако нещо не Ви харесва, или имате препоръки и мнение, молим Ви, пишете ни на arsmedia@mail.bg . Благодарим Ви.
