.
Все още волята ти обитава къщата.
Все още си ти, а аз се опитвам да кажа „не се бой“,
но мисълта ми не намира продължение:
„Не се бой! И после какво?“.
Завлечена от слънчевите пясъчници на реката,
размахвам белезникави крила
към могъщите орляци на Пирин.
Тези върхове би трябвало да потвърдят,
че съществуваме чрез мястото.
Всичките тия извивки
би трябвало да те покажат такъв,
какъвто винаги си бил, ала вече не си.
Ние просто разчитаме живота по признаци,
подчинени единствено на желанието:
„Подкарай колата и отново ни научи
как се шофира по билото на дъгата!“.
Или: Вземи лопатата да изринеш снега!“.
Или: „Подпри нещо тежко с гърба си!“.
Изведнъж такъв силен вятър от паралелните ти гърди
ме грабва през сърцето,
докато в преспата се изтриват думи,
които чуваме само аз и ти.
.
Прочети цялата публикация
