Какво се промени, та мъглата от вчера позволи да се плъзне край върховете днешното слънце? Прозорецът е широко отворен и в стаята влиза оня свеж въздух на труда. Сякаш до мен ечи цял автосервиз, но вместо крикове, чувам трясъка на кофа отвън. Съседите са дошли да поработят в градината. Миналата пролет двойката пенсионери си построи бунгало и при всеки слънчев лъч идва да го навести. Чувам подскоците на дворното радио: едно от ония ритмични изпълнения, които идват и си отиват без да помниш кога са свършили и започнали отново. Навън облаците са разточителни обещания за чисто синьо, а в моторницата на следобеда прозорецът тананика, псува, сваля си шапката и попива потта.
най-после в безопасност каза приливът ела да ти измия сенките да ти отпусна мускули да се отпуснеш в мрежите да ти отпусна още дар и нежност да се зашиват раните да се разлистват азбуки и вместо белези да носиш куп фрактали какво ги правя питаш смисъл има ли изобщо аз къде да ги стоварвам това не го мисли покрий очите си за всичко ще се грижим ние най-после си на суша каза отливът вълнуващи ли бяха дните вътре най-после в безопасност литна ангелът остави някакво перце да съхне
На това място вълк беше разкъсал теленце. То лежало малко встрани – на тревното стъпало между песъчливия път и боровата гора. Пикочният мехур до него бил непоносима гледка. Баща ми коленичил, видял, че животното още е живо. Две потънали в нощта морета постепенно се оцветявали във всемогъщо сиво. Гората душела отблизо с морни ноздри. Погалих го – продължи баща ми – и набрах 112. Но най-страшното, според него, били няколко крави, които пресекли сцената на смъртта в панически бяг, докато мучали страховито със сирената в 12:00 ч. долу в града.
времето не е финална граница само́ отдавна не променя нищо дни месеци мъниста в броеницата не е константа не е и гаранция времето е микроклимат южна франция отчет по сменяне на кожи събрани цифрички накуп за после да си мислим че ни служат то времето дори е само портата за своя сметка носиш си провала на гръб пък сменяш рамо-две запътен упорито към портала – каквото носиш тук го дай останалото бързо сваляй посреща някой но не каза кой товара взе не се представи ядосан малко сваляш сваляш багажи раница тела и кожи престъпваш прага – светло е и там те чака точно този
Все още волята ти обитава къщата. Все още си ти, а аз се опитвам да кажа „не се бой“, но мисълта ми не намира продължение: „Не се бой! И после какво?“. Завлечена от слънчевите пясъчници на реката, размахвам белезникави крила към могъщите орляци на Пирин. Тези върхове би трябвало да потвърдят, че съществуваме чрез мястото. Всичките тия извивки би трябвало да те покажат такъв, какъвто винаги си бил, ала вече не си. Ние просто разчитаме живота по признаци, подчинени единствено на желанието: „Подкарай колата и отново ни научи как се шофира по билото на дъгата!“. Или: Вземи лопатата да изринеш снега!“. Или: „Подпри нещо тежко с гърба си!“. Изведнъж такъв силен вятър от паралелните ти гърди ме грабва през сърцето, докато в преспата се изтриват думи, които чуваме само аз и ти.
песента ме чака кротко като сърничка, полегнала на самолетна писта. връщам се при нея да я напоя, да ѝ прошепна шеги, да ѝ обещая безсмъртие. тя се откъсваше от него след около две ракии и малко люти чушки, от които си подлютих окото без да искам и плаках повече, отколкото на погребението му. песен във формата на черен кон, стиснат в детска длан, защото на шахматната дъска не препуска достатъчно бързо. пази ме като капия. пул върху пул върху пул, през теб бия баща ми на табла или губя с достойнство, когато победата избягва погледа ми.
Палец, показалец, среден, безименен, кутре: опора, подвижност, топлина, разбиране, приятелство. Пръстите бяха просто малките майки, с които живееха куклите: А цветята? Цветя шапки с форма на камбанки и маргарити; Цветя рокли: жълта, нежно синя и небесночервена светлина, променяща оттенъка на надеждата. Бяха цветята и грамофончета, камбанки, купички за кашата, фенери и лампи за седефена лунна тишина и за тишина от опал. С настъпването на вечерта пръстите ставаха по-бавни и разсеяни. Тук-таме в здрача бръмбари бързаха да изпреварят прилива на дъжда, докато домовете им в мрака изчезваха. Изведнъж, след часове, прекарани в компанията на селски цветя, градината се превръщаше в математическо уравнение: Момичешките сърца дочуваха умората на стъпки от кухнята, или долавяха в угасващата суматоха под прозореца удари от разбиваща се тъга в стените на лятото; рубинената топлина на първата хитра целувка; грапавината от неповторимия лъх на смъртта.
Ако имате проблеми, свързани с навигацията в сайта, неговия "изглед" или ако нещо не Ви харесва, или имате препоръки и мнение, молим Ви, пишете ни на arsmedia@mail.bg . Благодарим Ви.
