Едно дърво се разлиства в мен,
клоните му опъват жилите на ръцете ми,
короната му изпълва гърдите ми
и мога ясно да видя, да вдишам
разтварянето на всяко листенце.
Едно дете обръща поглед към мен,
ръцете му се протягат в молба за прегръдка,
очите му преливат от сълзи и страх,
то е голо и мръсно, сякаш част от дървото –
моето неосъществено момче.
Това дърво ме обгръща цялата.
Сякаш ставам самото дърво.
И едновременно съм и имам
короната,
стъблото,
детето
и корена.
Атанаска Илинчева в „Кръстопът“.
