Искате ли да си купите малко минало?
Не, автоматично отвръщам. Едва съм слязъл от трамвая и се почва. Всички в София са луди или искат да ти продадат нещо. Досадникът обаче не се отказва.
Вижте, разбирам, че ви е втръснало, но е съвсем неизползвано, гарантирам. От дълбоките резерви, от едно време!
Само не опитвайте да ме омагьосате с тая сладникава носталгия! Не понасям миналото.
Но вие даже не сте го опитал!
Съм, съм, и още как! С двата крака газя в него, дори в момента.
А, разбрах, вие сте от онези, които искат да забравят. Чакайте да ви покажа, имам и друго. Очите му светнаха с налуден блясък. Бъдеще! Искате ли, на вас ще го дам наистина изгодно, виждам, че можете да се пазарите добре.
Не искам, благодаря. Това е същия продукт, само флакончето е с друга форма.
Недейте така, не се извръщайте. И без това ще ви се случи. А знаете ли колко се търси?
Колко?
Очите му се отвориха широко.
Ооо, вече съм продал петдесет бройки.
Луди продават на луди.
Моля?
А нищо, говоря си. И каква е разликата?
С кое?
С миналото.
Минимална. Тук има повече надежда, а в другото – смирение.
А настояще имате ли?
Че вие луд ли сте? Кой ще го иска това, то се търкаля по улицата, можете да подритвате цели чували.
Дайте ми един пакет, да, точно този.
От настоящето? Сигурен ли сте?
Напълно.
Дръжте, не е тежко, даже напротив. Имам пъзели, Черен Петър, пътеводител на София на фарси и кухненска хартия…
Оставих го да стои там и да се провиква „Минало, непреживяно минало!“
