[…] не ми достигат толкова много неща:
спокойствие, смирение, свобода,
цялостност, свързаност, общност,
упование, надежда, любов;
не ми достига живот
и когато се задушавам от липсата
на вода или въздух, си мисля единствено
– нищо, все още нищо
не е било достатъчно
Кръстопът
електронно списание за литературата като събитие и събитията в литературата
Авторски архив: Дежурен редактор
Христо Мухтанов: *** (понякога не ми достига…)
Златина Димитрова: Философия на есента
[…] Дъждът вали и пак, по навик,
капките се сливат в локвите.
Тихо е, поне достатъчно,
че да чувам тоновете на сезона…
Татяна Стоянова: Кал
[…] не можехме да бъдем нещо повече освен
две шепи пръст
които се размекват
при вида си
Ренета Бакалова: *** (пред хотела…)
[…] Но една натрапчива мисъл те преследва:
Навярно не им стига времето да пият повече вода,
да гледат по-често нагоре, и да подредят в себе си.
Затова убиват въздуха нарочно.
Иначе ще трябва да допуснат,
че някъде съществуват и други начини за дишане
Виолета Кунева: *** (след потопа…)
[…] да имах капчица поне
по тялото безсрамно
живо
Никола Петров: Предпоследното си лице като покана за белег
[…] Видях те в рейса, носеше предпоследното си лице
като покана за белег…
Крис Енчев: *** (посявам есенно слънце…)
… кой ще е следващият вдъхновител на гласове
коя ще е следващата дива река между пръстите
призовавам милостта на цветните петна по листата…
Ана Мария Гърбич: „Земя 2.0“, фрагмент
Фрагмент от книгата на Ана Мария Гърбич „Земя 2.0″…
Виолета Кунева: *** (… за да влезеш)
[…] на мястото му имаше пролука
достатъчна за да влезеш
Зорница Иванова: *** (Разказвали ли са ти…)
… единствена
основата на камъка,
червеникава текстура,
захлупва и пренарежда
хрониките на света.
Ева Гочева: *** (пред мен върви…)
може би е толкова тиха
защото върви само
със седемте грама
на душата си
Теодора Лалова: *** (Той сменя струните…)
Той сменя струните на китарата си,
аз подчертавам изреченията в книга, в която
все още е двадесети век и някакви двама танцуват
в един крайбрежен хотел.
Камелия Панайотова: *** (Едно набъбващо лято…)
Едно съвсем естествено завръщане
към изначалната идея на живота –
да бъдеш дом за себе си,
без да е нужно да се връщаш
повече.
Никола Петров: По пътя назад
[…] От двете страни
тополи пробождат последното слънце.
Крис Енчев: *** (в крайморски град…)
[…] като обещание за това
че нищо не е толкова страшно
колкото самия страх