Това е историята за автобусния шофьор, който никога не отваряше вратите на автобуса си за закъснелите. За абсолютно никого. Никакво изключение за прегрелите гимназистчета, които подтичваха край автобуса и го гледаха с копнеж; съвсем никакво за нерваците с якенцата, които тропаха по вратите все едно те са дошли навреме, а шофьорът не си спазва разписанието; никаква милост и за дребничките стари дами с кафявите книжни кесии с покупки, които се мъчеха да му привлекат вниманието с треперливи ръкомахания. Не го правеше от злонамереност – напротив, у този шофьор нямаше и помен от лошавина. Беше по-скоро въпрос на идеология. Идеологията на шофьора гласеше, че ако, да речем, забавянето, причинено от това, че е отворил вратите на някой закъснял пътник, трае трийсет секунди, и ако да не отвори означава закъснелият да пропилее петнайсет минути от живота си в чакане на следващия автобус, пак ще е по-честно към обществото да не отвори, тъй като трийсетте секунди забавяне ще са загубено време за всеки един от пътниците в автобуса. И ако в автобуса има примерно шейсет човека, които не са сторили нищо нередно и са си дошли навреме на спирката, общата загуба би се равнявала на половин час, което е два пъти по петнайсет минути. Това беше единствената причина никога да не отваря вратите неправомерно. Знаеше, че пътниците нямат никаква представа какво го мотивира, както и че препускащите и махащите след автобуса също тънат в неведение. Знаеше също, че за повечето от тях той е обикновен гадняр, както и че лично за него би било много по-лесно да ги качва и да обира всеобщите усмивки и благодарности. Само дето когато нещата опираха до избор между усмивките и благодарностите, от една страна, и благото на обществото, от друга, този шофьор си знаеше къде е истината.
   Човекът, който при други обстоятелства би пострадал най-тежко от идеологията на шофьора, се казваше Еди, но за разлика от останалите хора в тази история, той дори не се опитваше да догони автобуса, толкова мързелив и нехаен беше. Еди бе помощник готвач в един ресторант на име „Летящата пържола“ (най-доброто, което можа да роди глупавата глава на собственика му). Храната там не беше нещо, за което да си спомняш с умиление, но пък Еди беше свестен тип, толкова свестен, че понякога, когато сготвеното не се получеше както трябва, той го поднасяше лично и с извинение. По време на едно от тези извинения той срещна Щастието (или поне мерна Щастието) в облика на момиче, което беше толкова мило, че се опита да изяде цялата порция телешко печено, която й бе поднесъл, само и само за да не го наскърби. Тя не пожела да му каже името си или да му даде телефонния си номер, но бе достатъчно мила да приеме да се срещнат на следващия ден в пет часà на място, което избраха заедно. А именно – пред Делфинариума.
   Еди обаче страдаше от едно специфично заболяване, заради което вече беше пропуснал какви ли не важни неща в живота си. То не бе от онези, при които ти се подуват лимфните възли или нещо подобно, но въпреки това му причиняваше големи неприятности. Проблемът се изразяваше в това, че той винаги се успиваше с десет минути и нямаше будилник, който да го вдигне овреме. Така че той неизменно закъсняваше за работа в „Летящата пържола“ – по тази причина, а и поради принципността на нашия автобусен шофьор, същия, дето редовно отдаваше предпочитание на общественото благо пред радостите на позитивната обратна връзка за индивидуално ползване.
   Този път, понеже залогът беше самото Щастие, Еди реши да надвие своя недъг и вместо да дремне следобеда, остана буден и гледа телевизия. За всеки случай си нави не един, а цели три будилника, и поръча събуждане по телефона. Но болестта му беше нелечима и както си гледаше детския канал, Еди заспа като заклан. Събуди се плувнал в пот с десет минути закъснение под звъна на трилион милиона будилника, изхвърча от вкъщи без да се преоблече, и се понесе към автобусната спирка. Слабо помнеше как се препуска и се спъваше всеки път, когато краката му кривнеха извън тротоара. За последно беше тичал точно преди да открие, че може да се чупи от часовете по физическо, а именно – някъде в шести клас. За разлика от часовете по физическо обаче, сега галопираше като луд, защото имаше нещо за губене, и цялата болка в гърдите му, цялото лъкистрайк хриптене не можеха да го отклонят от Преследването на Щастието. Нищо не можеше да го отклони, с изключение на нашия автобусен шофьор, който току-що бе затворил вратите и потегляше. Шофьорът зърна Еди в огледалото за обратно виждане, но както вече обяснихме, човекът си имаше идеология – една добре подплатена с доводи идеология, която почиваше изключително на любовта му към справедливостта и простата аритметика. Да, но на Еди изобщо не му пукаше за аритметиката на шофьора. За първи път в живота си той наистина искаше да стигне някъде навреме. И затова се юрна след автобуса, въпреки че нямаше шанс. Не щеш ли, късметът се усмихна на Еди, но само наполовина: на петдесетина метра след спирката имаше светофар. И само секунда преди автобусът да стигне до него, той светна червено. Еди успя да догони автобуса и да се довлече чак до вратата на шофьора. Дори не потропа по стъклото, толкова беше отпаднал. Просто го погледна с насълзени очи и рухна на колене, задъхан и хриптящ. Това напомни на водача за нещо – нещо от миналото, от времето, преди да пожелае да стане шофьор на автобус, когато все още искаше да бъде Бог. Споменът бе донякъде тъжен, защото шофьорът така и не стана Бог, но и хубав, защото все пак подкара автобус, което беше второто му желание. И изведнъж шофьорът си спомни как някога се беше зарекъл, ако един ден все пак стане Бог, да бъде милостив и щедър, и да се вслушва в нуждите на всичките си създания. Така че когато видя от високата шофьорска седалка Еди коленичил на асфалта, не се стърпя и напук на идеологията си и на простата аритметика, отвори вратата, и Еди се качи, без дори едно „благодаря“ да каже, понеже беше останал без дъх.
   Най-добре би било разказът да спре дотук, тъй като въпреки че Еди стигна до Делфинариума навреме, Щастието не се яви, защото Щастието вече си имаше гадже. Само дето беше толкова мило, че просто не можа да го каже в очите на Еди и предпочете да му върже тенекия. Еди я чака почти два часа на уречената пейка. Докато си кибичеше, го нагазиха всякакви горчиви прозрения за живота, от немай къде позяпа и залеза, който се получи доста добре като за залез, и взе да мисли каква мускулна треска ще го хване по-късно. По пътя обратно, когато вече страшно му се искаше да си е у дома, той видя в далечината един автобус да спира на спирката и да сваля пътниците, и видя, че дори да му стигаха силите да се затича, никога нямаше да стигне на време. Така че просто продължи да се тътри и да усеща милионите изморени мускули в тялото си, а когато най-накрая допълзя до спирката, видя, че автобусът е още там, отворен за него. И въпреки че всички пътници крещяха на шофьора да потегля, той дочака Еди и не докосна педала за газта, преди Еди да се е настанил. А когато тръгнаха, погледна в огледалото за обратно виждане и печално му намигна, и това направи нещата доста по-поносими.

   Публикацията в „Кръстопът“ е по изданието „Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог” в поредицата „Кратки разкази завинаги“ на ИК „Жанет 45“.

Отново за Етгар Керет:

   Етгар Керет (1967, Рамат Ган) пише разкази – пет сборника за последните 18 години (публикувани също в The New York Times, Le Monde, The Guardian и др.), преиздавани многократно в Израел,превеждани в различни рекомпилации на 30 езика и екранизирани в над 40 късометражни филма. Керет преподава в университета „Бен Гурион“, събира международни отличия и критики, живее в Тел Авив със сина си Лев („като Толстой, пък и на иврит това значи сърце“) и жена си Шира Гефен (с нея през 2007 г. спечелиха в Кан „Златна камера“ за дебютен пълнометражен филм с техния „Медуза“). В „Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог“, неговата първа книга на български, са включени дебютният („Тръби“, 1992) и третият му сборник („Щастливите лагерници на Кнелер“, 1998). Повестта „Щастливите лагерници на Кнелер“, която е и най-дългото произведение на автора, е в основата на пълнометражния филм Wristcutters (2006) на режисьора Горан Дукич, както и на култовия комикс „Пицария Камикадзе“.

Отново за книгата:

   „Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог” – Етгар Керет (превод от английски – Милена Варзоновцева, оформлението е на Ина Бъчварова). В първата книга на Етгар Керет на български, са включени дебютният му („Тръби“, 1992) и третият му сборник с разкази („Щастливите лагерници на Кнелер“, 1998). Повестта „Щастливите лагерници на Кнелер„, която е и най-дългото произведение на автора, е в основата на пълнометражния филм Wristcutters (2006) на режисьора Горан Дукич с Том Уейтс в ролята на Кнелер, както и на култовия комикс „Пицария Камикадзе“. Книгите на Керет са превеждани в различни рекомпилации на над 30 езика и екранизирани в над 40 късометражни филма. Керет преподава в университета „Бен Гурион„, събира международни отличия и критики, живее в Тел Авив със сина си Лев („като Толстой, пък и на иврит това значи сърце“) и жена си Шира Гефен (с нея през 2007 г. спечелиха в Кан „Златна камера“ за дебютен пълнометражен филм с техния „Медуза“).

Отново за Милена Варзоновцева, превела и тази книга на Керет на български:

   Милена Варзоновцева (1974, София) има магистърски степени по руска филология (СУ, България), медиевистика (Централноевропейски университет, Унгария) и библиотечно-информационни науки (Университет на Британска Колумбия, Канада). Работила е много и различни неща: библиотекар в Националната библиотека, мениджър на отдела по авторско право на Университета на Британска Колумбия във Ванкувър, координатор на Златния фонд на БНР. Тя е българската специалистка по Керет: в неин превод са излезли всичките му сборници до момента – Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог, Момичето на хладилника, Асамтой, Изведнъж на вратата се чука и Изведнъж на вратата се чука. (преводът на „Гривесто дете-коте“ е на Манол Пейков)

(публикацията е подготвена по информация на издателя и чудесната поредица от ревюта в Goodreads, подготвяни и публикувани от Нева Мичева)