Нищо не губя, помисли си младата жена, докато помагаше на младия мъж да ѝ разкопчае сутиена с една ръка, подпрян с другата на рамката на вратата. Ако не струва в леглото, поне ще мога да разправям, че не струва в леглото, а ако го бива, още по-добре, хем ще се изкефя, хем ще разправям, че съм правила страхотен секс. Ако накрая се държи като кретен, ще кажа, че не струва в леглото, за да си върна.
   Нищо не губя, помисли си младият мъж. Ако я бива в леглото, значи съм извадил късмет, а ако ми духа, още по-добре, но дори и да не струва, пак си е бройка в списъка. Номер двайсет и две. Двайсет и три всъщност, ако се брои и онова оправяне с ръка.
   Нещо става, помисли си котката. Хора влизат, блъскат се в мебелите, вдигат олелия – има и такива нощи. Сума време много шум, нула мляко и почти никаква храна в паничката, а малкото останало за нищо не става. Котката от външната страна на консервата може и да се усмихва, но на мен, след като съм облизала вътрешната страна до блясък, хич не ми е весело.
  Има надежда, помисли си жената, докосва хубаво, някак нежно, може пък това да е началото на нещо, току-виж любов. Трудно е да се прецени веднага. Веднъж случих на един като него и свалката прерасна във връзка, но и тя се прецака накрая. Беше симпатичен, но самовлюбен, така че повечето от симпатията ползваше за себе си.
   Има надежда, помисли си мъжът. Щом стигнахме дотук, сигурно няма да спре по средата, макар че кой знае, срещал съм и такива. А и безумните разговори после. И седенето с часове в хола. Сякаш като се почне с откровенията, нещата ще минат в някаква по-сериозна фаза. От друга страна, дори това е по-добре от алтернативния сценарий. Особено когато той е гледане на телевизия и ядене на боб от консерва.
   Писна ми, помисли си телевизорът. Писна ми да ме включват и да излизат от стаята, да седят пред мен, без всъщност да гледат. Ако си дадат малко труд, ще открият, че имам много какво да им предложа – далеч повече от спорт, музика и новини. Но за тази цел трябва да положат поне малко старание. Зяпат ме все едно съм нечий задник: ако има готина картинка или изглед за гол – чудесно, ако не – чао.
    Студено е, помисли си котката. Много е студено. Преди три седмици все още имаше слънце и можех царски да се напичам отвън на климатика, а сега замръзвам. А те – те се топлят взаимно, карат си кефа, какво им пука, че тук през нощта става студено, а през деня е само дандания и сажди? Лично на мен отдавна ми дойде до гуша от тая държава.
   Защо съм винаги толкова цинична, помисли си жената. Защо все мисля, вместо да се забавлявам, защо го наблюдавам през спуснатите си мигли и единственото, за което ме е грижа, е какво си мисли за мен?
   Чакай, по-добре да не свършвам бързо, помисли си мъжът. Не е забавно, а и няма да е готино спрямо нея. Тя изглежда от оня тип жени, дето почват да те разнасят, ако нещо ги ядосаш. Чувал съм, че си има техники – може би ако се опитам да потисна удоволствието, да се дистанцирам малко, ще удължа по-дълго.
   Той ме заключи, помисли си вратата. Два пъти. Отвътре. Обикновено ме оставя отключена, може би разликата е в гостенката. Може да ме е заключил несъзнателно, защото всъщност много иска тя да остане. Нищо чудно, момичето изглежда свястно, малко тъжно, малко неуверено, но свястно. От онези дето, ако им надигнеш капака, се оказват догоре пълни с мед.
   Ходи ми се до тоалетната, помисли си младата жена, но ме е страх. Подът изглежда малко лепкав. Ергенска квартира, какво да се прави. Ако взема сега да се обличам само заради няколко крачки, ще ме вземе или за куку, или за идиот. Не искам това. В никакъв случай. Абсурд.
   От мен наистина може да излезе нещо, помисли си младият мъж, голям човек, победител. Имам какво да кажа, но някак все не успявам да го изразя. Може би тя ще ме разбере?
   Мисля, че сега ще измяукам, помисли си котката, нищо не губя – може да ме забележат, да ме погалят, да ми напълнят паничката с мляко. Момичетата най-често обичат котки, знам от опит.
    Каква красива двойка, помисли си вратата. Много ще съм щастлива, ако стане работата, ако заживеят заедно. Това място има нужда от женска ръка.
    Стягам се без причина, помисли си жената. Подът е по-чист и от моя, банята също. А и очите му, има доброта в тях. И продължи да ме прегръща след като свърши. Не знам дали ще излезе нещо от това, но дори да спрем дотук, пак е хубаво.
    Де да свирех на някакъв инструмент, помисли си мъжът, де да се бях постарал като малък, понякога в главата ми звучат мелодии. Толкова е сладка като ходи на пръсти, все едно я е страх, че подът е мръсен. Добре че чистачката дойде в петък.
   Започва хубаво предаване, помисли си телевизорът, а точно сега няма кой да ме гледа. Много ме е яд. Ама толкова много, че ако не бях с изключен звук, щях да се разкрещя.

   Публикацията в „Кръстопът“ е по изданието „Асамтой” в поредицата „Кратки разкази завинаги“ на ИК „Жанет 45“.

Още веднъж за Етгар Керет:

   Етгар Керет (1967, Рамат Ган) е най-четеният израелски писател от своето поколение. Обича Гогол, Бабел, Башевис Зингер, Кафка, Вонегът, хумус, „безтегловността на писането”, всичките си действащи лица, своето ексцентрично семейство и много други неща и хора: обич, която личи в цялата му проза. Автор е на пет сборника с разкази, публикувани в 35 страни, както и на комикси, сценарии и десетки публикации в The New Yorker, The New York Times, Le Monde, The Guardian, Zoetrope, Tablet magazine и други. Сред многото му отличия са Платинената награда на израелската Асоциация на издателите (неколкократно), отличието за най-добър чуждестранен писател на Централната градската библиотека в Санкт Петербург (2010) и кавалерската степен на Ордена на изкуствата и литературата на Франция, както и Златна камера от Кан 2007-а, за създадения заедно със съпругата му Шира Гефен филм Медузи.

Още веднъж за книгата:

   „Асамтой” – Етгар Керет (превод от английски – Милена Варзоновцева, оформлението е на Владимир Венчарски и Ина Бъчварова). Асамтой (измислено име, което, произнесено на глас, да звучи като “Аз съм той”) излиза за първи път през 2002 г. и заимства заглавието си от най-дългия разказ в сборника, посветен на бащата на писателя. И докато първият – Шишко, е обяснение в любов към жена му, една от ключовите истории, с която се идентифицира самият автор, е Говорящата риба. В интервю за The Paris Review Керет обяснява: “Има нещо много силно в този образ. Докато е във водата, не може да говори, а извън водата не може да живее. За една говоряща риба всеки опит да се изрази е твърде трудно и смъртно опасно начинание. Мисля, че писането е нещо подобно. Не смея да твърдя, че всички писатели са такива, но аз лично съм точно говоряща риба”. В предговора си за българските читатели, Керет допълва: „Знам, че рибите не могат да говорят. Но ако можеха, какво ли щяха да кажат? Повечето разкази в този сборник не се занимават със случили се неща, а с такива, които биха могли да се случат. Често точно пътят, по който не сме поели (или не сме успели да поемем), разкрива най-добре кои сме. Така че не подценявайте отговорите на рибите – продължавайте да им досаждате с въпроси“.

(публикацията е подготвена по информация на издателя и чудесната поредица от ревюта в Goodreads, подготвяни и публикувани от Нева Мичева)