(три кратки хороводни орбитали относно илюзията на конюнкцията, човешката съдба и фолклорните роботи; втори вариант)
„Създавайки нови и неочаквани видрици,
и като смесва произволно всякакви природи,
човечеството отчаяно опитва да пребъде.
И това е същинското народно удоволствие.“
Щ., 1912
„Напуснете животът-в-смъртта с всички задгробни, илюзорни надежди,
тази измислена утопична съдба с дръзките, родни, футуристични стремежи.
Да отхвърлим безсмъртната страст, да приемем спокойно финалната тяга,
да предадем на нашите малки деца, че животът накрая всичко разлага.“
Заплашителни напътствия (отправяни към човечеството утре)
от авторката на фабриката-поема
1. Първа хороводна орбитала: Кратък увод към народните песни на шизотехниката и към стремежа за безсмъртие
До една ръждива купа чугунно сено си плискам вода-със-сол по лицето,
пея в хороводно, бавно гнездо и си пускам в кладенец отново детето.
Облаци пъплят надолу дълбоко/в-ухо – над електролити бавно обесени, –
а аз се разглабям в дървесно легло, което в маята нощем омесихме.
И сол пак разяжда бавно очите; и се изприщва ръжда от газов разряд;
и двугласни са долу на детето сълзите; и танцувам с ведро над мойта челяд.
И галванично се стичат метални дъждѝ: пороят-олово е телесен сондаж;
натрупват се наноси във всички очи – мастилени дупки от стар метранпаж.
И тоз аномален тлеещ разряд, и тези солници бели дълбоко в лицето,
и този военен/промишлен наряд, на който подлагаме отвътре детето,
и тези отровни, железни, плитки води, по които висят тлъсти роднини:
чрез всичко това се подготвят съдби и клетки горивни за вечни години:
така ще задвижим „Земята/Совалка“, през космоса бавно да влачим солта,
и в кладенци бели – мъртва пързалка – пускаме всички шизотехни деца.
И оттам ще излитат в сухия дъжд сондажни роботи с набивно гориво;
и Човекът, погребан във блатен камъш, възродено ще свети с народно топливо.
И искаме вечни да бъдем, да не стареем – природата цяла лигавим с уста –
да я дъвчем, накрай да я глътнем; да има винаги „и“ – все нови деца.
И, ето, отново спасение дирим, в протони и притчи безсмъртни да станем,
но още не знаем къде ще пристигнем, нито накрая дали ще останем.
2. Втора хороводна орбитала: Щателно описание как се ражда нов народ и как времето невинно отминава
И вече съм гола, пухкава, влажна; и в малки животни шахтите крия,
щом дойде електричната зима, в небесен размах нов завод ще открия.
И вътре в диоди кулонът се вие, скафандри пъплят от всички страни,
тази космическа Кула е общото виме и бозаем метали до ранни зори.
И бавно разпарям на крава корема, вадя отвътре механичния зид.
В завода изграждам завод; и от него ще взема на Човека най-новия вид:
всеки откъсва някакъв крайник, заменя го бързо с друг непознат,
всеки е сбор от нечовешки бозайник; гъби/миди/тела в текущ кръговрат.
И в космоса пак по полята ще пеем като колхози в хоризонта червен;
и над природата гръмко се смеем, щом Бог сега е напълно сменен.
Уж всичко започна някак невинно с една огромна купа чугунно сено
и плискахме мъдра сол по детето, дорде пеят роботи в хороводно гнездо.
Невинното време обаче отмина. Сега сме въгле/добивни хищни токсини,
разкъсани ровим в планетарната зима и в телата ни общи текат керосини.
В отпадъчна яма затлачва се всичко; всяка крачка – развален интеграл
и как да следим орбиталите бледи през този обратен, отходен канал.
Събличам се гола като малка река и се вливам бавно в човешката каша,
в хоровод се превръщам напълно сама и водя шарен добитък из лунната паша.
И всичко запуших със слюнка и мед, за да няма роботи, които да стенат,
чрез този отровен, силициев ред нови чудовища от днес ще наченат.
И, ей ги, пълзят по хълма животни, чиито шии водопровод ще ни бъдат,
зверове събират дървесна мъзга, чрез която машини постепенно се свързват.
И всеки морфин добавя летливост, и всеки човек е всъщност завод,
упоен в органична, кошмарна сънливост, постепенно роботът става народ.
3. Предпоследна хороводна орбитала: Размишления за краткостта на съюза и предложение за финал без поука
Тази любов между животни и хора, двигатели, притчи, яйцеклетки и грях
не ще остави камък връз камък – сеизмичен ужас под рудодобивен страх.
И когато всичко се стеле, натрупано в слуз, то накрая на тиня остава –
електроди стърчат от фолклорния шлюз – бавно, полека настъпва забрава.
И тези щастливи народни роботи, и тази военна, всевидова сган,
всичко това се влачи надолу – към живородната/клета/космическа бран.
И колко е странно как бяхме безброй, а после останахме (в) шепа народ,
която се свива във мъртъв покой и от нея издиша студен въглерод.
В очите на мъртви другари привиждаме риби, които уж студени си плуват:
и другарите мязат все още на живи, и сякаш на трупове те се преструват.
И все пак са мъртви, съставни тела: разпада се всичко със труд съградено,
изчезва памет, всяка следа; само боклуци/остатки септично-вродени.
След тези дълбинни, шизотехнически смеси, в тази битка с предречен провал
тоз народ-инженер ще се беси. Уморени откриваме, че май има финал.
Накрая няма заключителни речи; ще отсъства поука, после няма развой,
паметта изтлява и вече не пречи; не остава ни нищо, ни траур, покой.
Но ний днес си пеем в хороводни гнезда и пак се стича чернозем от лицето,
до една мъртва купа животинско сено отглеждаме в колби отново детето.
И пак се омайваме с приказки древни, че себеубийство да отгледаш е рядко,
но в тоз отчаян космически бяг ме е страх, че в съдбата човешка
„и“-то е кратко.
.
ВБВ в „Кръстопът“ и в DICTUM.