Авторски архив: Дежурен редактор: Ренета Бакалова

Ивана Хиткова за стихосбирката „Съм“ на Елица Мавродинова: На седмия ден СЪМ

Дали в началото бе суета, дали сме полубожества, дали праведността е опиат… Дали Е, дали СМЕ? Възможно ли е да търсим себе си и да открием Бог? Или да търсим Господ, но да намерим човек? Новата книга на Елица Мавродинова съдържа много важни отговори във въпросите, които задава. Какво е да си дъщеря, творец, самотник? Какво е да си човек? Отговорът е в самия въпрос.
„СЪМ“ е третата стихосбирка на поетесата след „Спектъра на бялото“ (2006) и „Търг за ореоли“ (2008). Макар тази книга да е на голяма времева дистанция от другите две, тя ги допълва и надгражда. „СЪМ“ е под формата на поетично-визуален албум, като на гърба на всяко стихотворение има картина. Художник е Венета Гълъбова, чиито илюстрации са не просто допълнение към текстовете, но и самостоятелни произведения на изкуството. Представянето на книгата беше съпроводено с изложба, която остана цял месец в Дом на културата „Красно село“. Така изданието на двете творящи жени още с формата си завладя ерудирани читатели и надхвърли многократно онлайн тенденцията да се правят картончета с въпроси, стихотворения и пр. „СЪМ“ е много повече от карти с поезия. Макар привидно да са отделни фрагменти, картите правят цяла стихосбирка с премислена и прекрасна концепция, в която са вложени много труд и професионализъм. Проектът е с финансовата подкрепа на „Национален фонд култура“, което също създава очаквания за високо ниво. Книгата всъщност оправдава всички очаквания, а Елица Мавродинова Е поетеса, която заслужава да бъде четена.

ВБВ: й

„Създавайки нови и неочаквани видрици,
и като смесва произволно всякакви природи,
човечеството отчаяно опитва да пребъде.
И това е същинското народно удоволствие.“
Щ., 1912

Атанас Вълов: Имен ден

Не искам да те именувам
Да те затварям в житията на светци
да се задоволим със лукса
освен „аз“ да има „ти“
да те запиша не в
телефонен указател

Мария Игнатова: поетика на ежедневното

погледите, когато знаеш, че още ме боли
прегръдките и как те моля да ме оставиш, защото ще заплача
„да говориш със мълчания“, както ми написа
и тишините преди да започнем вечер да се храним

Теодора Георгиева: Крепости

Крепостта на тънката ти младост,
забулила очите в илюзия за вечност.
Крепостта на тялото,
която едва удържа мислите

Лилия Йовнова: *** (Любовта била дълготърпелива…)

Любовта била дълготърпелива,
но ти недей да бъркаш
търпение – с търпимост,
дълго – с мъчително.

Камелия Панайотова за „Разкази“ на Наталия Мешчанинова: не просто разказ, а съпреживяване

азказите на Наталия Мешчанинова не разказват, а съпреживяват. Градът, в който започва историята, символизира всички малки провинциални градчета, образуващи уж различни светове, които обаче се характеризират с едно – невъзможността да избягаш. Тук Мешчанинова говори за бягството, каквото е – непосилен срам за всяко дете. Бягството само по себе си е мираж, скрит копнеж, а именно невярването в сбъдването на мечтата води до травматични последици, следи за цял живот. Съвсем достойно и правилно тази книга не се и не бива да се разглежда в качеството си на роман: такава реалност не би могла да се напише нацяло. Разграничението на разказите позволява и на автора, и на читателя, да поемат дъх между отделните „епизоди“ на случващото се. Книгата засяга теми, за които може и трябва да се говори много – нестабилни семейни отношения, отричането от собствените си идеи заради „нормалния“ живот, който остава нормален в същия град, където си преживял толкова ненормални неща, сексуалното насилие, напразните опити да запълниш липсващото, но най-вече разочарованието, че това, което си закрилял чрез саможертвите си, е всъщност илюзия. Паралелно текстът изговаря и обичта от и към майката, и как тя се изменя.

Яна Монева: лов на китове

китовете намират партньора си с песен,
измислят различна всеки любовен сезон
и тя пътува хиляди километри желания

ВБВ: Природата е същата

Има едни насекоми, които са много стари
и много, много тънки. Като въздух.
По тях можеш да гадаеш летоброенето
на природата.
Можеш да проследиш как се е изменила
и как се изменя.

Стамена Дацева: Въздух

За въздуха капките дъжд са куршуми,
които го пронизват отново и отново:
ако имахме очите за това, щяхме да видим

Бояна Петкова: *** ( никога няма да разбера)

никога няма да разбера
как така земята не спира да се върти
и от внезапната загуба на инерция
не изпадаме всички в безкрайния космос
как така

Илияна Генова: *** (онова животно в края на тунела)

онова животно в края на тунела

преструва се на светлина
не знаеш

Атанас Вълов: Това не е любовна песен

Няма да ти казвам колко си хубава
няма да пиша за косите устните очите
гърдите краката ръцете зъбите и други
части от анатомията това не е най-важното
няма да обличам чувствата си в прилагателни
няма да говоря за луната и звездите превъзбудено
това не е любовна песен или сонет
луната всяка вечер виси накриво в рамката –
врата към сън увиснала на пантите

Емилия Найденова: *** ( Продъненото дюшеме на първия етаж)

Продъненото дюшеме на първия етаж,
в което пропада кракът ми,
докато тичам към мивката,
за да проверя спряна ли е водата,
изключено ли е всичко

Стефан Иванов: облачни

перест съм
ти приятелю си кълбест
и не слизаме долу
само горе