Понякога имам чувството, че са близо.
Наредени като птици на невидимо вековно дърво.
Най-вероятно наблюдават мирозданието,
но покрай него – и мен.
Следят сутрин как правя кафе,
как реша косата си,
избират роклята ми,
и сянката ми, по стени и булеварди, ги вълнува.
Знам, човешките сенки
могат да бъдат видени от вас (от нас)
като същински души,
гости на бал, птици зазидани, и какво ли още не.
Но това е само сянката ми, си казвам,
Поредната танцуваща сянка.
Приличат на свраки, видели стъкълце.
Роклите им, краища на облаци, се поклащат,
с дантела от слънце
(дантелата е много важна!).
Защо ли ми се привиждат?
Бъди щастлива, повтарят,
защо иначе биха минали всички тези векове и все още –
това търсене на себе си,
този необясним копнеж по несъществуващи страни и морета.
Тази чувствителност към болката на другите,
от нея полза няма.
Ето и днес,
бъди щастлива, чувам шепот зад гърба си.
Обръщам се.
Вятърът както винаги си говори,
на себе си.
Невена Борисова в „Кръстопът”.
Тук можете да поръчате втората поетическа книга на Невена Борисова „Времетраене” („Пергамент”, 2016 г.).
