(…) Прекрасни хора се оказаха съучениците му. Т.е. как – се оказаха? Винаги са си били такива, друго се оказа напразно – притеснението на Пантелей Марков как ще се чувства на подобно събиране. Не помнеше някога някой да го е посрещал така сърдечно и без сянка от задни мисли. Него, а и всички останали.

  Щом пристигнеше поредният от тях, всички скачаха, впускаха се в прегръдки и целувки, подвикваха, смееха се на глас, тук-там бликваше сълза. Сядаха и пак се започваше – помниш ли това, помниш ли онова. Масата им беше дълга, отначало се бяха скупчили в средата, но постепенно местата се запълваха, съучениците плъзнаха навсякъде и накрая трябваше да добавят столове.

  Говореха си на групички, по-отдалечените само си махаха, усмихваха се един на друг, от време на време някой скачаше, грабваше чашата си и устремен се запътваше към някого, когото непременно искаше да прегърне, комуто непременно искаше да каже нещо много важно…

  Изобщо, прекарваха си раздвижено, шумно, като на задушевен коктейл – нищо от опасенията му не се сбъдна. Нито кой знае колко се занимаваха с бита, нито пък някой настървено разнищваше кариери и семейства.

  Е, от време на време ставаше въпрос и за такива неща, неизбежно беше, но общият разговор, доколкото при подобен брой хора може да има общ разговор, се въртеше около странностите на всеки. Защото съучениците му и на тези години бяха пълни с живот, с планове и идеи.

  Гери, професорка в университета със специалност етнология, се беше записала да следва английска филология, даже вече изкласяваше. Сутрин ходела да преподава, по обяд се преобразявала, сменяла преподавателската със студентска шапка, образно казано. Колегите ѝ я гледали леко подозрително. Кои колеги ли? Ами едните и другите. Двайсетгодишните момчета и момичета, сред които белеела косата ѝ. Достолепните доценти и професори, сред които белеела усмивката ѝ. А защо го правела ли? Ами имала проблеми с английския. А ѝ трябвал. Не било само това, тя всячески уважавала хората, които не се предавали под напора на годините, които носели в себе си негаснещо любопитство към света.

  А Ралица пишела книги. Тук сърцето на Пантелей Марков подскочи, но се оказа, че тя не му е конкуренция, пишела други книги – преразказвала известни навремето си софийски истории, ровела се в архивите за историите на по-забележителните софийски къщи, описвала всичко налично за емблематичните улици. Иначе била луда колкото си иска, най-вече по сърфинга, но не ѝ били чужди и всякакви други природни захласности – по пещери, по скали, по върхове. Всяко лято с мъжа си, който, забележете, бил десет години по-стар от нея, прекарвали минимум месец на палатка по морето. С най-дивите места били на „ти“, най-лудите глави им били приятели.

  Антон, стигнахме до Антон. Той имал малка къщичка някъде в Троянския балкан. Берял гъби, ловял риби всякакви (тук Антон направи пауза, вдигна поучително показалеца си и натърти – риби, не бримки; всички се разсмяха, в младостта им една от най-често срещаните табели гласеше: „Ловим бримки всякакви“), гледал пчели, скитал за билки. Там на къщата му бил самият рай. Обичал да казва – като умра, Господ ще ме изпрати в рая (там е мястото за праведници като мен), а къде е раят, в Троянския балкан е раят, тъй че вечерта ще умра в Троянския балкан, на сутринта ще се събудя в рая на Троянския балкан…

  Имаше и още, разбира се, но тези бяха най-близо до него, тях запомни. По някое време му се залепи Бени – поувяхнала, а и понапълняла, но и тя като останалите – с живи, блеснали от радост очи. И хем го ласкаеше вниманието ѝ, хем го беше яд на нея, че го откъсва от останалите.

  В един момент понаправиха главите, разговорите се накъсаха, а и се умориха от толкова вълнение. Едни скочиха да си ходят, други искаха да се преместят в някой бар и да откарат цяла нощ.

  На Пантелей му се наложи да изпрати Бени, а и по-добре – не му се участваше в пиянски изстъпления, искаше да си легне със спомена за блесналите погледи на съучениците и за сякаш неизчерпаемата им енергия.

  Уж да вземат такси, но в първия момент нямаше, не му се чакаше, тя малко неохотно се съгласи да тръгнат пеш през градината, а като я прекосиха и излязоха на булеварда, вече нямаше и смисъл от таксита. Поеха през подлеза и нагоре по уличките.

  – Не обичам да ходя пеша – усмихна се Бени. – А трябва. Всеки ден поне по 5 километра, че и повече. Имам хипертония и на контролните прегледи само за тия две неща питат – движите ли се, пушите ли. Цигарите ги зарязах, но с ходенето всеки ден трябва да се пазаря със себе си…

  – И тогава беше същото – погледна я Пантелей. – Вечно се дърпаше от разходки и излети.

  – Помниш ли?

  – Като слон.

  – И аз – някак приглушено каза Бени и той усети как в гласа ѝ се прокрадна онова, неустоимото.

  Замълчаха. Известно време вървяха мълчаливо, един-два пъти тя сякаш залитна – дали от алкохола, дали от високите токчета. Пантелей бързо я прихващаше за лакътя и така се доближаваше неприлично близо. Видя онова, което преди няколко дни само си бе представил – тила ѝ, бузите. Стори му се, че тя потрепери – дали от вечерния хлад, дали от близостта.

  Стигнаха под тях и той осъзна, че Бени още живее там, където бе живяла и преди четири десетилетия. Тогава кооперацията беше нова, за привилегировани. Сега изглеждаше малко като самата нея, не за изхвърляне, но все пак – поолющена…

  – Жених се и живях другаде – каза тя, сякаш прочела мислите му. – Но за кратко, колкото да се появи синът и да замести родителите ми…

  Миг, преди да се сбогуват, през главата му пробяга мисълта да я прегърне, но веднага я отхвърли. Кому беше нужно? Можеше искрено да пожелае Бени, но не и да пристъпи към последващи действия, за това се усещаше уморен и остарял, отегчен…

  Все пак се прегърнаха, но така – съученически, на изпроводяк. Той се запъти към парка за по-пряко въпреки нощния час. Пък и малко страх щеше да му дойде добре – да го разсее от претъпкалите се в ума му впечатления.

  Само че никакъв страх не усети, през цялото време превъзбудата прожектираше избрани моменти от вечерта: реплики, усмивки и очи, очи, очи. Толкова пълни с радост и жизненост очи, които го караха да възликва: „Значи и на тази възраст можело!“.

  Всичко това още веднъж затвърди решението му да не посяга на стареца. Към останалите доводи се прибави и този, може би най-непоклатимият – щеше да му е крайно неприятно да го убие.

  Беше толкова хубаво да се живее. Ех, боже, човек трябва да има страсти, влечения, пориви да направи това и онова, да се занимава с едно или друго. Абе как без любопитство към света, защо иначе да се влачи насам-натам!

  Сега му се струваше, че онова, което винаги бе приемал за свои страсти – града, безгрижието, приятното прекарване с приятели, са били само влечение към лек живот, непоносимост към всякакъв вид страдание, страх от живота (не от парка – усмихна се в себе си), страх от онзи живот, който може би го очакваше, ако беше убил навремето стареца.

  Стана му обидно за себе си, дори усети нещо, което никога и в никого не бе харесвал – като змийче около сърцето му се уви самосъжалението, застяга го, сърцето запрескача и когато Пантелей Марков се прибра у дома, бързо изпи два аспирина, преди да си легне.











  Чавдар Ценов в „Кръстопът“.

  Поръчайте „Старецът трябва да умре“ („Рива“, 2022 г.) от Чавдар Ценов.