Антония Апостолова: „Нас, които ни няма“ (втора глава)

Публикувано от на август 4, 2022 в 12:03 am.


  Колко пъти бях ти писал после: „чувствам, че се задушавам“. Ти мислеше, че е красива фраза, с която те плаша за космическите размери на любовта си, нали? Само че аз я чувствах физически, с адамовата си ябълка, с дробовете в халтавите гърди, където никога не бе полазвало змийчето на цигара. Нито маман, нито бащата пушеха, изобщо не зная как издържаха на себе си без малките димящи патерици, които днес подкрепят мен самия в това пътуване на паметта. Само веднъж бях виждал маман с цигара, даже не разбрах откъде я измъкна тогава. Опърли опашката ѝ и я засмука като комета, надничайки през остъкления балкон чак докато входната врата долу хлопна подир бащата. Не бях виждал цигара да изчезва толкова бързо, а маман, навярно стресната, че ще си изгори пръстите, набързо отнесе фаса под мивката. Целият дим, който беше погълнала наведнъж, потъна вдън уста – а тя дори не се закашля.

  Ето, и сега паля цигара, за да пришпоря с тленното ѝ камшиче спомена – сякаш има нужда от принуда. Може ли изобщо да бъде принудена паметта и изменя ли се, ако проявим към нея насилие? Лъжесвидетелства ли, само и само да се освободи? Да избави. Но аз не искам избавление. Струва ми се, че никога няма да ме напусне склеротичната яснота, която завладява живите и влюбените при вестта за края.

  Онзи първи път, седем минути след като Милен и Люба набързо ни запознаха във фоайето на „Адриана Будевска“ и сплъстените тела от вашата гимназия ни затикаха към залата, за първи път изпитах нещо подобно на разреденото дихание. Сякаш се бях озовал на някой от върховете върху релефната карта над леглото ми. Гладки и оцветени в сладоледено, което толкова ми харесваше като малък. Бях ти обяснявал какво се случва на онези височини, помниш ли – хипоксия. Синдромът на високото, алпийското било в зоната на смъртта, където кислородът сам напуска дробовете ти. Изглежда току-що бях открил нов начин за умиране: издигането до височина, на която вече не можеш да дишаш.

  И ето че изведнъж ти вече седеше пред мен. Виждах ти тила, мъхестата му ямка, тънките очила с профил на месечинки, които проблясваха в кадифената светлина. Беше си сплела косата на рехави плитки – преди седем години те биха означавали дръпни ме, след още няколко щяха да са признак за инфантилност. Разтресени от последните намествания, редовете скърцаха и неволно ме приближаваха с още няколко милиметра към главата ти. Помня, че в онзи момент откъм теб не идваше никаква миризма – просто разреденият въздух на друго същество. Все едно те нямаше там. До рексоната на Милен и цветния парфюм на гаджето му Люба, твоята приятелка от английската, ти беше липсата на кислород.

  Облегнах се и затворих очи към вас. Бяхте заели седалките пред мен, единствено моето място се беше паднало отделно, точно отзад. В хладината на залата клепачите ми почваха да смъдят, по кожата ми запълзяха фараонови мравки, както ставаше винаги след бързо ходене в жегата. Бях стигнал театъра почти на бегом с разпраната си маратонка. После, Марти, махна само Милен, преди да се намести между теб и Люба. И толкова, това му беше извинението, че се налагаше да си седя сам сега – нали обаче кавалерството го зовеше. А после се обърна към светлината, защото си умираше за прожектори: в синя риза на бродирани сабички и панталон съвсем по мярка, с вълнистия си бретон, отметнат като от ха́ла, която току-що дискретно беше отстранил от пътя ви. Е, тъкмо „Коса“ щяхме да гледаме, като по поръчка, помислих си отмъстително. Дни преди постановката на десетите класове от английската Люба, която също трябваше да играе в нея, си беше изкълчила крака. Представих си как едва ли не я беше пренесъл на ръце дотук, вместо да я остави да докуцука на балетните си мускули. Само и само да се уверят колко плоска или пък слоноподобна щеше да се окаже заместничката ѝ. И кой, по дяволите, номерираше билети за ученическо представление?! Нали обаче той се беше сдобил с тях. Милен изобщо си умираше да се сдобива с неща, чиято стойност, честно казано, беше повече от съмнителна. Нищо чудно да бяхме единствените от нашата „гимназия с изучаване на чужди езици“ в залата. Дългото ѝ име компенсираше липсата на всякакъв престиж.

  В този момент отпред започнаха да откриват сцената. Сигурно за втори път през живота си влизах в театър, със сигурност за първи в „Адриана Будевска“, и то препълнена с хипарска суматоха, клоширани джинси и сипкави гласове, които най-после заедно със светлината почнаха да затихват. Дори тогава ми се струваха така несходни с онова високомерно и хладно място, в което като че нямаше място за нищо истинско. Впрочем единствено бащата ме беше водил няколко пъти в Кукления на „Богориди“. Тогава тя беше още улица „Ленин“, а аз – по-дребен и от Дребния, който по онова време изобщо не беше в плановете ми. Помня, че категорично отказах да седна в коленете му, за да виждам. Намерих си една пролука между стражите от рамене и през нея като от бойница следях как дървеното момиченце палеше кибритените клечки току под конците си (тя цялата ще изгори така, защото е дървена, нали, казваше, че съм го питал после бащата). Или с вече зараждащо се нездраво вълнение чаках тромавият вълк да издуха къщичките на прасенцата, всички те с огромни изненадани очи, които още различавах от мястото си с току-що появилия се първи диоптър. Заради глупостта на онези грухчовци ми беше хрумнало едно от първите умирания: смърт чрез издухване.

  Помниш ли как в утихналата най-накрая зала някой прибързано изръкопляска, но на мига се усети и задави нетърпеливото птиче на дланите си. Но ето че и други го последваха, и подобно подплашено ято се вдигнаха да закрият и последната светлина над нас. В светкавичния мрак бавно изгря сцената, декорите сякаш се пробудиха, някой запристъпва в сянката на прожектора. И тогава, също като онези клети зрители, които насила издърпват на подиума по концертите, за да припяват няколко минути на звездите, аз започнах да схващам на какво всъщност приличах: мръсно розовия шалвар, издут на коленете, загащената с тениската риза, пропита от дима на чужди цигари, усуканата с ластика коса, прегърбването. Видях като чужди своите жилави, длъгнести, пренебрежително отпуснати ръце, които трябваше по мъжки да изтръгват, а още мачкаха билетчето в джоба ми. С това ли бяха те запознали?

  И тогава изведнъж ми се прииска да направя нещо голямо за теб. Да изляза срещу изплезената жега на вечерта и да ида да ти открадна странично огледало от кола, например. Ей така, навъсен, безпосочно зъл, да мина с преувеличеното от петте ми диоптъра безразсъдство, нагло да изтръгна огледалото от нечий пригладен вартбург, жичките му да виснат отзад… Поразен от тази идея, изобщо от това желание, аз станах и се заизнизвах от мястото си. Как помня – виждах ти тила, леговището му в контражура, заобленото ябълково рамо, което се бе склонило в посока, обратната на Милен и Люба. Силуетът ти беше част от декора, нетрайна хартийка, изрязана от ръчичката на момиченце, по тънките ѝ ръбове кръжеше златна ивица. Все още можех да се наведа и да те духна – и може би ти щеше да прошумолиш, издавайки навреме заблудата, че си истинска. Но никой не се обърна, никой не изсъска да се наведа, не пречех на никого и може би самият аз не бях истинският. Сфинксът на Милен, покрил с длан бедрото на Люба, дори не ме усети зад гърба си. Гледаше изправен напред, някак прекалено, неестествено напред, така както се гледа над пустинята. За миг се сетих за проклятието на фараоните – смъртта ще посече с крилете си всеки, който наруши покоя на фараона. И ето че от другата страна оставаше ти, въздухът, който бях обезпокоил с мисълта си в това тъмно като гробница място. Тази, заради която излизах.

  В този момент острите колене на едно момиче се забиха в пищяла ми. Опитах да се измъкна, а тя зашътка отмъстително, и почти отвратена от моята безобидност, издърпа набралата се зад крака ми пола. Натисна ме с длан по хълбока и ме избута. Това ме увери, че съществувам.

  Най-после се озовах навън, свих покрай олющеното величие на съда с дрипавата му градинка и нейните наквасени прошляци, спуснах се по „Шишман“ към Старата поща и излязох през „Милин камък“ на главната. Предпочитах да минавам по плетениците от малки улички, свързвайки ги в открити само от мен съзвездия, за да стигам далеч по-сложно някъде, отколкото ако цепех само по главните. Безформеният им уют, обшивката от бурени, развълнуваните от стари корени бордюри, прибързаният им край, който опираше като езиче в пастта на големите булеварди – цялата тази неугледност, толкова сходна с моята, ми беше далеч по-приятна. Дворове, в които още имаше пейки с галоши под тях, в които по овошки се подпираха гребла и лопати, а натуриите изпълваха нишите и във всичко това нямаше никакво предчувствие за морето оттатък.

  Беше онзи час, в който като градски хамелеони, приближени към вечерта, хората започват да лилавеят, лампите мудно се изпълват с подобие на светлина, която гаси останките от деня, а сенките се възнасят и освобождават улиците. Прикрит в безличния здрач, аз вече крачех с моята криминална улика в ръка – малко преди да пресека „Ботева“, на една срамежлива уличка, бях открил зеления вартбург. Нямаше ги единствено цъкащите с език свидетели, които ми се бе приискало да смутя. Лесно, без никакъв напор, или поне така ми се струва сега, след всичките тези години, ръката ми отнесе висналото дясно огледало. Чу се само скриптене, както когато стъпваш за първи път в пресния сняг.

  Признавам ти, за миг се поколебах дали направо да не се прибера – жегата беше нетипична за юни, дрехите лепнеха по гърба ми, видът ми беше потресаващ, нещо съвсем обичайно, което за първи път и сякаш извън себе си осъзнавах. Но със същата пробудена част в ума ми се досещах, че вече бях тръгнал да чакам. Веднъж потекли по „Александровска“, стъпките ми бяха последвали неизбежния маршрут на този град, който след мюзикъла със сигурност щеше доведе и вас до Терасата. Осем и петнайсет: толкова показваше часовникът до хотел „България“ – значи доста се бях мотал, бяха минали четиридесет минути от началото, може би толкова и оставаха. И аз свърнах по още нажежената „Богориди“, изпружена цял ден на змийски припек между ниските сгради и магазините, асфалтова и задушна, лишена от зеленина и кибритена за подметките ни.

  Помня, че под смокинята на „Ротондата“ спрях да си взема фунийка слънчоглед от дядото с кривите крака, с когото ти по-късно ме запозна. Някаква болест ги беше огънала като обръч встрани, а между тях, сякаш да прикрие празнотата, стоеше пълната му със семки торба. Вземи си още една фунийка, сам се не чопли, ухили се твоят паважен приятел, един от пръснатите из града възрастни мъже, с които редовно общуваше. Като онзи в портиерната на библиотеката, който ти проверяваше книгите и ти посвещаваше римувани стихове, или другия – зад разголените списания на будката, или ония – на стража пред входовете. Старци, които покриват с гальовен шум мислите, а когато изричат нещо трезво и окуражително, за да те отърсят от унинието, стисват коляното ти с ръка, на самия ръб на невинността. Tи го беше разбрала още тогава, нали – старостта не носи невинност, просто прикрива немощта на желанията. И ето, той се хили с жизнерадостни бели зъби, а през тях потраква запуснатия му дъх на вдовец. Може би трябваше да се спра тогава, да седна до него така, както после сядахме с тебе понякога (той, разбира се, не помнеше да ме е виждал), да потърся още тогава някакво застъпничество, щедра улична грижа, но странната нужда да бързам ме тласкаше по настървения от жегата плочник към Грамофона, към Казиното, към солената дупка, която всички поклонници на този град отиваха да вдишат.

  И ето, аз тръгвам отново, вървя почти неприлично, с разклатен ход и пошляпваща маратонка. В глъчката наоколо този звук от скъсано е само въздишка. За да възвърна своята наглост, плюя шлюпките направо на улицата и ми струва, че другото море – морето на преданата тълпа, загърбила залеза в дъното на главната и устремена към същото място като мен – се дели на две пред стъпките ми. В джоба си усещам гръкляна на огледалото, прекършен преди малко в изблик на нещо, в което ти с право би заподозряла сантиментално хулиганство, макар че много по-късно го нарече така. Тогава още нямам ясно обяснение за него, имам само адреналина, за първи път не безцелен, а снабден с неочаквано обстоятелство – ти, която още не познавам. Солената бургаска влага ляга по тялото ми, жаждата от слънчогледа ме влудява и в онзи миг аз искам просто да стигна.

  Купих си две соди от Гъбката, където доскоро с Дребния пиехме цветни газирани сокчета, изпих ги наведнъж и най-после се добрах до Казиното. От облегалката на пейката, върху която се покатерих, се откриха морето и Моста. Едно струнно момчешко тяло тъкмо се хвърляше от втория му етаж в розовеещата, но още хладна за това време на годината вода. Потрепна, спусна се и потъна като метеорит в нея. Под мен, току под краката ми, се спускаше вечното свлачище, наклонило оградата, нагънало плочките с недосмукани фасове, вкопчило ужасени храсти в ронливия си сипей над алеята. Никой с нищо не бе успял задълго да го укрепи – рано или късно почвата отдолу поддаваше и постепенно пейзажът се сурваше надолу. Помня как в онзи момент всичко наоколо – свлачището, безполезната ограда, самото ми тяло в непривичното си състояние на очакване, ми се струваха еднакво нестабилни.

  Свалих си ризата и останах по избелялата тениска. Бях подгизнал от пот. После увих огледалото и го поставих отстрани до крака си с мисълта, че трябва да внимавам да не го настъпя по невнимание. Размислих се за онзи невзрачен човечец, който щеше да пуфти и цъка като безобидна бомбичка край колата си – ограбен, но спасен, благодарен, че единствено с огледалото се е разминало. Можеха да му разбият стъклото, например, да му източат десетте литра бензин или да дигнат цялата кола и някой вече да я кара, псувайки, че няма даже радио. Или пък най-лошото – да му оставят вдигнати чистачките. Сещай се, един вид. Но като мен, той също, Слава Богу, беше никой. Абсолютно никой. И на никого, освен мен, не му пукаше за неговия зелен вартбург, със или без стикер.

  Колко ли още време, докато стигнете до Терасата? Нямах часовник, беше се развалил и Дребния си го бе надянал на лявата вейка да се фука в квартала: пообелен електронен Meister Anker от бащата, с чертички вместо числа. Отвих огледалото и го загледах. Приличаше на угасващ орган, който трябваше незабавно да присадят. По стъклото личаха многократно засъхвали петънца от дъжд, дръжката беше близната от ръжда, образът леко се изкривяваше. Тогава за миг, поглеждайки право в него, ми се стори, че държа собственото си лице, смалено и наплюто от старчески петна, отделено от тялото и безформено както винаги. Как ми беше хрумнало да свалям огледалото? За какво изобщо ми трябваше да го правя? Часове наред да вися с нещо чуждо и присвоено, отнето обидно лесно и вече ничие – просто отпадък. Но най-абсурдното: подарък за теб. Явно толкова можех да измисля с тъпата си глава и сам не разбирах безсмислието на този жест, от който се очакваше… какво – да те трогне и шокира едновременно ли, да те смути? Само няколко минути зад гърба ти в залата, тънките рамки на очилата, липсата ти на мирис, асфиксията – и бях повярвал, че точно ти нямаше да го върнеш или да го изхвърлиш в някое кошче зад Охлюва. Нямаше даже да го завъртиш в ръката си със снизходителното любопитство, което момичетата понякога проявяват към глупостта на петнайсетгодишните. Не. Представях си, че лумнала в миг, разпознала тайния знак, който дори и на мен убягваше, ти щеше да набуташ тъжното му лице в чантата си и щеше да го отнесеш с теб някъде. Помниш ли какво направи?

  Но в онзи миг аз още седя на пейката и чакам – може би вече катерите „Богориди“, може би ти напълно си забравила за съществуването ми, а може би все пак се питаш що за птица съм и къде съм отишъл. Ще стигнат до тук, казвам си, няма къде другаде да отидат. Не и в град, чийто маршрути са опнат рибарски възел. Но по гърба ми ноктите на бриза драскат въпросителни, мостикът е неясна чертичка в почти изтритото море и ето че със страх осъзнавам как постепенно почвам да забравям краткото ти поглеждане, изтърваните край ушите власинки, припламването под скулите, което незабавно овладяваш, щом разменяме имената си. Тогава изневиделица самотата, онази моя детска самота, която те плашеше и притегляше с приливната сила на луна, ми нанася съкрушителен удар. Предава ме в гръб. За първи път я разпознавам толкова ясно във връзка с друг и за първи път се задушавам.










  Антония Апостолова в „Кръстопът“.

  Поръчайте „Нас, които ни няма“ („Жанет 45“, 2022 г.) от Антония Апостолова.


Публикувай коментар