Tag Archives: „Кръстопът“ – електронно списание за литература

Екатерина Григорова: На Октавио Пас

[…] предупреждава за страшния мир –
торбата с любов и прах, оживяла и след дъжда […]

Боян Тончев: Когато темите се изчерпаха

[…] Сега обаче добре знаем, че предопределеността не е нещо, което прозираш в бъдещето, а което сам сглобяваш назад в миналото. Определеност в предишното, преди-определеност. Бъдещето е стихия, която те връхлита от нищото, без да се съобразява с предначертаности. Чертаенето идва едва след това, докато събираш останките, разпилени след случилото се и от тях се опитваш да построиш настоящето си. […]

Констатин Небешков: *** (когато смъртта ни намери)

[…] когато завърже поредния разговор
и пак разбере, че преди шеговито
подхвърляхме кокала и викахме
че препускахме бързо надолу
като снежни лавини
безкрайни и само за малко сме заедно
че изглеждаме цели и вкупом
а всъщност сме малки безцветни […]

Гергана Гълъбова: Сладолед

[…] накрая всички сме
лепкав сладолед
по ръцете на дете […]

Левена Филчева: *** (поредна година ми е)

[…] разкъсаните ръбове на некролози
афиши
и празни изказвания
плющят на вятъра
в душата ми
и се превръщат във обяви […]

Констатин Небешков: *** (беше едно от пространствата)

[…] в това вечно пространство, доколко е истинно,
потопът няма да стане. и хубаво. […]

Станимир Семерджиев: *** (спокойно)

[…] ръцете ни от вихрите на вятъра едно и също сграбчват
краката ни на всички в една река са потопени […]

Ралица Райкова: Солта на земята

[…] Отдалеч силуетът му напомняше скулптура от тел. Обхождаше пясъчната ивица от единия край до другия и с дрезгав глас известяваше за присъствието си, надявайки се, че все някой ще пожелае да купи от жълтите царевици. Въпроси като как се казва и къде живее отскачаха от него като гумени топчета; вечер, когато морето утихнеше, когато пясъкът издишаше от себе си суетата на поредния отминал ден, той просто се изпаряваше в здрача, за да се появи отново на сутринта и неуморно да закрачи сред хората. […]

Екатерина Костова: Следа от мигване

[…] А нощем като пеперуда диамантена
да кацне върху Санта Барбара луната.
Да чуе чужденецът шепота
на утрото и да поиска
тук да остане още малко
или повече –
защо ли не до края си. […]

Станимир Семерджиев: *** (представям си ги думите)

[…] представям си ги думите
как удържат на годините
пленяват мравка
и я превръщат в притча за търпението […]

Екатерина Костова: Изкуство

[…] да приготвиш вечеря
с тишина,
да я сервираш със сребърни прибори
и да я споделиш с бездомника
на ъгъла на твоя път […]

Ивана Хиткова за стихосбирката „Съм“ на Елица Мавродинова: На седмия ден СЪМ

Дали в началото бе суета, дали сме полубожества, дали праведността е опиат… Дали Е, дали СМЕ? Възможно ли е да търсим себе си и да открием Бог? Или да търсим Господ, но да намерим човек? Новата книга на Елица Мавродинова съдържа много важни отговори във въпросите, които задава. Какво е да си дъщеря, творец, самотник? Какво е да си човек? Отговорът е в самия въпрос.
„СЪМ“ е третата стихосбирка на поетесата след „Спектъра на бялото“ (2006) и „Търг за ореоли“ (2008). Макар тази книга да е на голяма времева дистанция от другите две, тя ги допълва и надгражда. „СЪМ“ е под формата на поетично-визуален албум, като на гърба на всяко стихотворение има картина. Художник е Венета Гълъбова, чиито илюстрации са не просто допълнение към текстовете, но и самостоятелни произведения на изкуството. Представянето на книгата беше съпроводено с изложба, която остана цял месец в Дом на културата „Красно село“. Така изданието на двете творящи жени още с формата си завладя ерудирани читатели и надхвърли многократно онлайн тенденцията да се правят картончета с въпроси, стихотворения и пр. „СЪМ“ е много повече от карти с поезия. Макар привидно да са отделни фрагменти, картите правят цяла стихосбирка с премислена и прекрасна концепция, в която са вложени много труд и професионализъм. Проектът е с финансовата подкрепа на „Национален фонд култура“, което също създава очаквания за високо ниво. Книгата всъщност оправдава всички очаквания, а Елица Мавродинова Е поетеса, която заслужава да бъде четена.

Атанас Вълов: Имен ден

Не искам да те именувам
Да те затварям в житията на светци
да се задоволим със лукса
освен „аз“ да има „ти“
да те запиша не в
телефонен указател

Мария Игнатова: поетика на ежедневното

погледите, когато знаеш, че още ме боли
прегръдките и как те моля да ме оставиш, защото ще заплача
„да говориш със мълчания“, както ми написа
и тишините преди да започнем вечер да се храним

Лилия Йовнова: *** (Любовта била дълготърпелива…)

Любовта била дълготърпелива,
но ти недей да бъркаш
търпение – с търпимост,
дълго – с мъчително.