[…] Разбира се, нищо не му струваше просто да се съгласи, пък каквото излезе. Поканата по никакъв начин не можеше да го уязви, освен с наличността си. Нали искаше да бъде автор на живота си, на всичко, което предстои да му се случи. Човек, който е замислил да управлява живота на другите, първо на своя трябва да сложи желязна юзда. […]
Кръстопът
електронно списание за литературата като събитие и събитията в литературата
Tag Archives: списание за литература
Констатин Небешков: *** (беше едно от пространствата)
[…] в това вечно пространство, доколко е истинно,
потопът няма да стане. и хубаво. […]
Гергана Гълъбова: *** (Скръбта е семе)
[…] Скръбта е череша
която не може да се изкорени […]
Николай Терзийски: Човекът, който преплува морето, за да ми донесе слънцето
[…] Не помня първия път, когато съм го видял. Нелепица на паметта. Кой е устроил мозъка на човеците по толкова глупав начин? Господ не би допуснал такава грешка. Дяволът? Как би могъл да се намеси в подобно нещо, та нали човекът е Божие творение? Впрочем, той не вярваше нито в Бога, нито в дявола. В църква влизаше само за да разгледа красотата на дърворезбите и иконите… или просто за да се усмихне и да се наслади на тишината. Той вярваше в тишината. […]
Албена Тодорова: *** (Ако ние сме риби…)
[…] Любовта е ръце, които мятат мрежата.
Любовта е кораб, който пренася рибата.
Любовта е готвач, който я пържи. […]
Станимир Семерджиев: *** (спокойно)
[…] ръцете ни от вихрите на вятъра едно и също сграбчват
краката ни на всички в една река са потопени […]
Петър Денчев: Превъртане (откъс от романа)
[…] Когато Мария връща този телевизионен спомен в мислите си, продължава да лежи на плажа с уста пълна с пясък. Лежи и се опитва да прогони чайката, която сякаш иска да избоде очите ѝ. Мария маха с ръце, чайката се плаши, ала пак се приближава. Глупава работа. Мисли си Мария. Човек не може да умре на спокойствие. Човек не може да умре поне като герой в собствените си мисли. Все ще се появи някаква нещастна птица, която да го разсее… […]
Палми Ранчев: Камък
[…] Или продължава.
И смъртта е само камъкът
километричен, отбелязва…
Километри ли? […]
Ралица Райкова: Солта на земята
[…] Отдалеч силуетът му напомняше скулптура от тел. Обхождаше пясъчната ивица от единия край до другия и с дрезгав глас известяваше за присъствието си, надявайки се, че все някой ще пожелае да купи от жълтите царевици. Въпроси като как се казва и къде живее отскачаха от него като гумени топчета; вечер, когато морето утихнеше, когато пясъкът издишаше от себе си суетата на поредния отминал ден, той просто се изпаряваше в здрача, за да се появи отново на сутринта и неуморно да закрачи сред хората. […]
Екатерина Костова: Следа от мигване
[…] А нощем като пеперуда диамантена
да кацне върху Санта Барбара луната.
Да чуе чужденецът шепота
на утрото и да поиска
тук да остане още малко
или повече –
защо ли не до края си. […]
Екатерина Григорова: Батискафът
[…] Единият се изчерви, докато размазваше бузата си в стъклото отвън,
сякаш притиснат от войнишки лакът –
с изкривени скули и сценична усмивка […]
Яна Пункина: Общи неща
[…] Това което изплува, не е кошмарно, не е подсъзнателно,
само е нещо ново
и е нещо общо. […]
Станимир Семерджиев: *** (представям си ги думите)
[…] представям си ги думите
как удържат на годините
пленяват мравка
и я превръщат в притча за търпението […]
Палми Ранчев: Повтарям
[…] Нищо интересно!… Освен движението
на времето, без видима причина. […]
ян.
06
NO
коментара
Христина Мирчева: Град
[…] Снегът ще ми прости опустошеното поле на дните,
на урвите и бездните и на утробите сред планините,
на голия пейзаж без птици. […]
