Колата плавно намали и накрая спря пред зелената порта. Мъжът не слезе веднага, вместо това впери замислен поглед в стареца, седнал на дървената пейка току пред дувара. Китка градински цветя стискаше в ръка.
  С усилие потисна раздразнението си. После изключи колата, прозорецът откъм страната на възрастния човек се смъкна безшумно – беше се отказал да излиза от автомобила. Нямаше време.
  – Божичко, татко. Не беше нужно да чакаш на този пек. Щях да ти звънна, като дойда.
  – Глупости, нищо ми няма.
  Старецът махна с ръка, докато се надигаше някак неуверено от пейката. Запъти се с дребни крачки към колата. Едва ходи, а не ще и да чуе за бастун, помисли си мъжът и се пресегна нетърпеливо над седалката отдясно да отвори вратата. Нямаше нужда – баща му миг преди това я дръпна със замах. Вратата изскърца жалостиво, опната до предела си.
  Синът стисна отчаяно очи и се изправи на мястото си, зачака. Все така бавно, с предпазливи движения, старецът седна, вкарвайки първо левия си крак, десния трябваше да повдигне с две ръце, та да го намести до другия. Отказваше, когато му скимне, пущината.
  – Още не съм легнал да мра, ще знайш – ако, не дай Боже, се стигне дотам, тегли ми един куршум, ако аз не успея.
  – Коланът, татко.
  – Ба, и тая дивотия да връзвам за няма и пет минути. Ей го де е. Карай.
  Синът въздъхна примирено и запали колата. Властен, вдетинен инат – кога стана такъв. Винаги ли да е било така, не беше сигурен. Спомените менят цвета си в зависимост от светлината. Или пък за истината беше това, нямаше особено значение. Беше еднакво вярно и за двете.
  Собственият му син се пазареше така за колана, но за разлика от опърничавия си дядо, в края на краищата го закопчаваше – допускаше да бъде убеден. В случая – не, абсурд, нямаше начин. Пет или осемдесет и пет годишни – къде беше точно разликата, за Бога?
  Когато наближиха гробището, десетки коли бяха паркирани отпред, кой-където намерил, но хората полека-лека си тръгваха. Беше почти обед и жегата, тежка и лепкава, започваше да става нетърпима. Високо горе над главите им слънцето наблюдаваше човеците равнодушно, особено облечените в черно.
  – Ей на, хората си тръгват. Знаех си. На Задушница се ходи на гробища на ранина, по хладно, а не посред пладне. Но ти трябва да правиш все наопаки на хората.
  С мъка прекара този път и двата крака навън, продължаваше да нарежда нещо. Синът му не го чу нататък, загледан в смаления гръб на баща си. Защо трябваше да е все така? Не отвърна нищо, старецът и без това нямаше да го чуе, вече напълно излязъл от колата. Все пак трябваше да карам дотук три часа, но то не се брои, ядно си помисли, важното е да сме като хората, да стана по тъмно, да зарежа всичко и да дойда рано като хората. Цял живот като хората.
  Излезе припряно от колата, заключи я в движение и тръгна да догони баща си. Допреди малко едва креташе, а сега не мога да го стигна. Двамата стигнаха едновременно до гроба, по тясната пътека преди това старецът спираше на няколко пъти да се поздрави с хората, да си разменят няколко думи. Бог да прости и нататък.
  – Върни се до чешмата да налееш вода, че забравих с твойто бързане – подаде му пластмасовото шише и се наведе към празния буркан да нареди цветята.
  Синът отвори уста, но нищо не каза. Нямаше смисъл. Обърна се и пое обратно по пътеката. Хората се бяха разотишли, само неговата кола се чернееше в далечината. Абсолютна тишина царуваше вече, нарушавана от време на време от гарваните. Кръжаха на ята там горе и грачеха пронизително. Всеки път едно и също.
   „Гарванът грачи грозно, зловещо, псета и вълци вият в полята…“ Без да се усети, на глас започна тихо да рецитира, докато гледаше хипнотизиран как бавно, като ракия, се точи изтънялата вода.
  – Тука вълци няма – сепна го дрезгав глас някъде зад гърба му. – Само човеци, ама тия в земята не са страшни – горчив смях, пресечен и сух.
  Обърна се рязко, стреснат, препълненото шише се разплиска в краката му. Възрастен мъж, на годините на баща му изглеждаше да е, се беше втренчил в него, без да мига. Тежък, смущаващ поглед, няколкодневна брада скриваше половината лице, вехти парцаливи дрехи. Иначе изпънат като струна, не прегърбен като баща му, врътна се и пое към пътечката с енергична крачка.
  Синът тръгна с шишето след него, без да го настига, нарочно забавяйки се. Онзи подмина баща му, май си казаха нещо – нямаше как да ги чуе, и продължи нататък към дерето, където бяха последните гробове.
  – Напълни буркана наполовина, останалата вода я разлей на борчетата поравно.
  Месец, след като майка му умря, баща му посади две борчета – едно току до паметника, другото в краката й, както казваше той. Взеха, че прихванаха.
  После запалиха по една свещичка и се отдръпнаха встрани, прави и мълчаливо загледани в колебливите пламъчета. Баща му затършува из джобовете си, извади една цигара от смачканата кутия и я запали. Усети укорителния поглед на сина си.
  – О, я стига.
  – Чудесно знаеш, че ти забран…
  – Не планирам да векувам, ако искаш да знайш. Пък и туй място за какво сме го взели тука – посочи с пръст земята до гроба на майка му.
  Тънка усмивка докосна очите, но не и устата, бързо изчезна, както се и появи.
  Отново се загледаха в горящите свещи. Щом стигнеха почти до пръстта, щяха да си тръгнат, както всеки път. Така се правело. Така правели хората.
  – Татко, кой беше онзи човек, дето мина оттук преди малко?
  Старецът не каза нищо, вглъбен в цигарата си, сетил се беше, но мислеше. Всмукна дълбоко, сетне се обади:
  – Сещаш ли се за стария път към гробището – не тоз асфалтирания, ами едновремешния?
  Нямаше как да не забележи натъртването, дори чистото презрение при изговарянето на „асфалтирания“. И с това беше свикнал. Категорично отхвърляне на съвременните блага, на цивилизацията, изобретения и всичко подобно, тотално недоверие към тях.
  Спомняше си стария път, разбира се. Преди години често минаваха по него. Черен път, тръгващ почти от тяхната къща в края на селото, водещ до гробището, обрасъл от двете страни с храсталаци и треви, по-високи от него. Да е бил на пет-шест години тогава. Понякога баща му го метваше на Зарко – имаха едно старо, много старо магаре, което едва ходеше, грохнало и побеляло, досущ като баща му сега – и така до гробището. Посещаваха гробовете на дядовците и бабите му. Майка му и баща му от двете страни на Зарко, той самият – възседнал го гордо, изпъчен и щастлив, колко беше лесно да си щастлив тогава, а дори не си го знаел, краката му изпружени отстрани по заобления корем на магарето – тогава, естествено, той стърчеше над треволяците.
  И ето сега той вижда как баща му го закача от време на време – хваща му тънкия глезен и подръпва надолу, момчето се накланя застрашително на една страна, изсулва се с лекота и аха да падне, майка му обаче го дръпне за глезена от другата страна, и го закрепи така. И тримата се смеят. Щастлив е, да, така е, наистина. „Тате, ама че си!“ – няма Татко, само Тате. Кога спря да го нарича така?
  После Зарко умря, после майка му умря, направиха нов път, който баща му възневидя моментално, този съвсем опустя и хората спряха да минават по него. Сигурно и змии се тъдяваха там, нямаше начин. А да – и никой у тях вече не се смееше.
  Кимна мълчаливо. Старецът запали нова цигара. Свещите бяха наполовина.
  – Като стигнеш средата на този път, от дясната ти страна, по посока към гробището има една къща – тухлена, неизмазана, без прозорци. Там живее тоз човек.
  – Без прозорци, как така?
  – Ами тъй, откъм страната на пътя няма прозорци. От вътрешната страна не знам. Никога не съм ходил у тях. Наоколо други къщи няма, само тая е. Ама ти няма как да я помниш, беше много малък. Преди туй на нейно място си имаше нормална къща, на един етаж, с прозорци, както си му е редът. Там живееха родителите на тоз човек, той там израсна. Родителите му си отидоха един подир друг, като им дойде времето, той си намери жена и си я прибра. Говореше се, че много я обичал, ама и много я ревнувал. Сега не знам дали й е вдигал ръка, съмнява ме, но кой знае. Хората си говорят, винаги е било тъй, ама къде е истината кой да ти обади.
  Жената забременя и при раждането умряла. Тежко раждане ще да е било, усложения и прочие. Тогаз навярно нещо му е прищракало в главата и за един ден съборил старата къща. Изравнил я със земята, дет се казва, и на нейно място дигнал тая, без прозорците. Ама защо без прозорци вече не мога ти каза. Ей тъй я научиха в село – къщата без прозорците – както я гледаш – тухлена стена, гладка, равна, без нищо, без ни едно отворче. Страшна работа. Пропи се той, много се пропи и тръгнаха съвсем на зле нещата. Сам отгледа момчето си, никой така и не припари до къщата. Сега си мисля как тъй никой не се опита да им помогне на тия хора, никой от нас не направи нищо, не знам защо. Такива сме хората, ей на, такива сме.
  Говореше се, че нещо му има на момчето – при раждането или после, но не било съвсем наред. На училище не го пусна и така. Много рядко съм ги засичал през годините. Как са се гледали, кое какво е било, само можеш да гадаеш. Някъде преди да навърши осемнайсет, малкият се обеси. Баща му го намерил една сутрин в плевнята. Това е.
  Хвърли цигарата на земята и я разтърка яростно с пета. Свещите бяха стигнали току до пръстта.
  – Да си ходим вече, че и път те чака – продума отново старецът и понечи да тръгне по пътеката.
  Синът му го хвана бързо за ръката, сам изненадан от жеста си. Погледна надолу към хванатата ръка – да се увери, че наистина го е направил, после вдигна поглед и срещна почудата в старческите очи.
  – Знаеш ли, хрумна ми нещо. Какво ще кажеш да пием по бира преди да те оставя?
  – Бира, сега по обед?
  Бащата го изгледа недоверчиво.
  – Защо не?
  – Мислех, че бързаш.
  – За една бира винаги има време.
  – Е, то почне ли се с една…
  – Ще видим – ако тръгне така, може да остана до утре.
  Старецът отново се вгледа в сина си, продължително и упорито се взря в уморените му очи – кога порасна това момче, видя го в разбърканите си спомени, хаотични, но плътни все още: сякаш вчера се катереше по джанките на двора и в чуждите дворове, и все с изподрани крака и ръце, все с оня гузен поглед, безотказно разкриващ поредната щуротия, сълзите, размазани с мръсни юмручета по бузите – и все пак, кога пресъхнаха тези очи, кога се появи умората?
  – Но не повече от две, че аз после колата ти не мога я впрегна и закарам до вкъщи, каквото ще да става.
  Засмя се и го сбута да върви напред, много се бяха замотали тук, много приказки се изприказваха, а той заситни след него. Младият човек също се усмихна, но на себе си – старецът нямаше как да види това зад гърба му, и тръгна. В краткия смях на баща си отново усети онази груба, мазолеста ръка, обхващаща кльощавия глезен на момчето от неговото детство. Тя беше топла.

  Дияна Тончева в „Кръстопът”.