Часовниците бяха неми.
Единствено един прошумоляваше отмерено,
изящно тъмен, той
мълчеше и работеше във ъгъла подобно на
прегърбен, дребноок ковач.
И за да предизвикам онова, което там се движеше, и
движеше и мен невидимо,
погледнах го с презрение, със
най-усърдна хладина, със страх, с хастара му
обърнат. И в този миг
(искра край наковалня)
той гръмогласно
се разсмя с махалото си три пъти подред.
Отминах го със същото презрение и
после се улисах с кехлибарен пръстен.
А сърцето на старата маслена лампа тайно
се сви.
Невена Борисова в „Кръстопът”.
Стихотворението е включено и в книгата на Невена Борисова ”Времетраене” („Пергамент”, 2016 г.).
