По стъклата миришеше на сняг, макар да беше рано за подобни миризми. Това го провокира да отвори шкафа, да измъкне най-здраво затворената си кутия и да се опита да натъпка подранилата миризма в нея. Там събираше всичко подранило. Когато я отвореше да сложи поредното ненавременно нещо не поглеждаше вътре – само го натъпкваше, с поглед вперен в часовника и трясваше отново капака на кутията. Чудеше се на кого да каже, че това беше една обикновена кутия за бисквити, даже, почти беше сигурен, че вътре още има трохички от тях, заедно с всичко останало. Струваше му се, че е много важно да се знае произходът на всяка обвивка. А му беше толкова сънено, толкова лениво, протяжно, толкова…
      Имаше дни, в които искаше да изхвърли тази кутия, да я търкулне по стълбите поне, и да слуша металното тракане на обвивката ѝ, докато всички подранили неща в нея, събрани грижливо от ръцете му, се премятаха, разбъркваха, пропиваха едно в друго, докато започнат да си крещят датите на подраняване. Все още му беше протяжно, въпреки динамиката и шума на мислите за кутията. И тъй като беше приключил с поредното натъпкване, но желанието да разкаже на някого колко обикновена кутия от бисквити е това беше пораснало почти до ръба на леглото, стана, навлече дрехите си и хукна по тесните стълби. Претича през двора, този двор беше толкова огромен, че всяко претичване през него ставаше повод за нови и нови бодливи мисли, и толкова бързаше, че не намери време да отвори портата, а се преметна през нея, също като представата за търкаляща се по стълбите кутия.
      Трябваше да намери някой много, много бързо, защото, чувството за обикновеността на нещата и обвивките им трябваше да се сподели веднага, после вече на обикновеното му порастваха излишъци от време, носталгии и музикални парчета и възможността да бъде разказано се свеждаше до усещането за нажежена монета, стисната в дланта. Спомни си, как една пролет, докато търсеше някого, комуто да каже, че не иска да вижда никого, старец, натоварен с касетки пълни с ягоди, го срещна по пътя. Нямаше спомен как е изглеждал, но дядото тогава спря и му подаде ягоди. Цяла шепа. После се заоплаква, че не им стигнало слънцето, малки останали, не ставали за продан, обикновено изглеждали, а и мъхчетата им били по-странни, грапавината им, когато сложиш ягодата на езика, се усещала повече. Не ги искали хората.
      Това дълго, лирично отклонение за нещастието на ягодите, което идваше от тяхната обикновеност, избълвано от стареца, го накара да натъпче цялата шепа ягоди в устата си и с това ги запомни като обикновени, цапащи плодчета, без да има време да мисли за грапавината. Така или иначе ягодите ставаха само за ядене. Винаги го дразнеха, когато ги срещаше в любовни текстове, когато ги видеше цопнати върху нечий сладолед, приемаше присъствието им за излишна претенция, а от комбинацията ягоди-шампанско получаваше обриви и ставаше по-грапав от сухар. Така стана и с кутията от бисквити – след като излапа съдържанието, празнотата й започна да го дразни, дори, да го боли, и тръгна да я запълва с подранили неща.
      А сега по улиците беше толкова пусто, че по-обикновен ден от този не можеше да има. Беше захапал пръстите му с бордюрите от тротоарите и възможността да се прибере вкъщи, да отлепи здраво затворения капак на металната кутия и да набута това подранило, а – на всичкото отгоре – и необичайно усещане за премазани пръсти, беше сведена до нула. Завъртя се на петата си, за да огледа внимателно всичко наоколо, но така и не видя никого, комуто да разкаже всичко това или ако не всичко, то поне колко вкусни бяха бисквитите.
      Бръкна в джоба, извади носната кърпа, размаха я над главата си за да бъде забелязан от онзи, който в момента гледаше зад стъкло, немиришещо на сняг, но единствения резултат беше, че изгони и малкото птици над шапката си. Какво му ставаше на скапания ден?! Не можеше ли да не е толкова прост?! Усетът за премазани пръсти започна да се превръща в обикновена скука.
      Нямаше смисъл да поглежда часовника си, за да забележи най-накрая вестникаря. Воала!!! Затича се към него, ей сега щеше да му разкаже за обикновената кутия и за всички неща вътре. Краката му го понесоха през улицата, спънаха се в бордюра, главата му издрънча, ударила се в металната тръба на портата, пльосна се по гръб в някакво пространство, а през това време дворът претича през него, заедно с всички бодливи мисли, снишени в тревата. Не беше напълно тъмно. Тъмнината беше слепена от кръгчета и с вкус на бисквити. Почука два пъти с пръст върху обвилото го нещо, трябва да беше обикновено, съдейки по гладките му стени. Но беше много рано, дори за половин почукване. Малка трохичка се беше пъхнала в дясната ноздра и му се кихаше, а беше забравил коя дата е. Усещаше езика си грапав, като ягода, на която не ѝ е стигнало слънцето и му се прииска да има няколко лирични разклонения, тръгващи от пъпа му, които да пробият обвилото го нещо. Не му пукаше за произхода на обвивката. Сети са за музикалното парче, влязло в ушите му преди няколко години и му замириса на сняг.
      Когато все пак успя да се изправи на крака, установи че търкалянето, това съвсем обикновено бездействие, го беше върнало зад подранилия аромат, в чието отражение подскачаше метален капак, полуотворен заради мятащите се под него мисли, крещящи датите си. Под него стърчаха ушите му – единствения излишък, който беше способен да запази нещата около себе си обикновени, защото не поглеждаше в тях, а ги натъпкваше в себе си.
      Както и да миришеха стъклата, винаги беше рано за разказване и никога не беше късно за търкаляне, след което, всяко нещо намираше мястото на кутията си.

Катя Начева
в „Кръстопът“.