на баща ми

  Дамян тъкмо се бе научил да пише. Буквите му бяха разкривени и нащърбени точно както зъбите в устата му. Усмивката му приличаше на крива азбука, от която липсваше някоя и друга буква.

– Знаеш ли, че буквите в българската азбука са 30? – учеше той Ния, която още не беше тръгнала на училище и не ѝ беше паднало първото зъбче. Тя много се притесняваше, че и нея ще я сполети беззъбата съдба на Дамян, затова я интересуваше друг въпрос:
– А зъбите колко са?
– Мама казва, че са 32.
– Е, на тебе ти липсват два, така че са точно колкото буквите!
  Всяка сутрин преди закуска Дамян взимаше един лист, върху който изсипваше нащърбените си букви. Всяка сутрин пишеше писмо до баща си:

„Мили татко,
с мама и Ния течакаме дасе върнеш. Моля донесими пастели за рисува не от Лайбцик. Яни“

  После с Ния чакаха пред вратата пощальонката, за да ѝ връчат писмото и да се уверят, че ще стигне до баща им. Жената всеки път го взимаше с усмивка, в която беше трудно да се разчете дали се крие радост, или тъга. Сестра му нямаше търпение да мине тази част от ритуала, за да се впуснат в игри – дали ще строят крепости на терасата, дали ще търсят съкровища в градината, дали ще яздят пръчки из околностите на селото, за нея нямаше значение, всеки ден от лятото ѝ хрумваше нещо ново и неочаквано. А Дамян всеки ден пишеше едно и също писмо.

  Пощальонката го уверяваше, че всички писма стигат до баща му, но Дамян не беше сигурен в това. Досега не беше получил никакъв отговор. Може би някъде са се загубили? Или може би дълго пътуват? Все пак баща му беше в друга държава, възможно е да се забавят. А дали не беше сбъркал адреса? Не, майка му му го съобщи, няма как да греши. Вече не го интересуваше дали баща му ще му донесе пастели, или не, затова една сутрин промени писмото:

„Тате, липсвашми много. Моля те върнисе. Яни“

  Ния също се чудеше какво се случва с писмата на брат ѝ, затова ѝ хрумна да проследи пътя на последното, щом той го връчи на пощальонката. Момичето я последва, както беше яхнало пръчката конче, и с учудване установи, че тя не занася писмото в пощата, а го дава на майка им. Нима тя отговаря за пренасянето на писмата по-нататък? Майката го разпечата и безмълвно се разплака. Ния доста се почуди – да не би брат ѝ да пише писма до техния адрес?

– Яни, сигурен ли си, че адресът е верен? – попита Ния, без да му казва какво е видяла.
– Да, разбира се – Дамян посочи какво е написал на подател и прочете на глас: „До тате Мишо, на небето“.
– Но татко не е ли в Германия?
– Да, но нали замина със самолет. Мама каза, че е останал на небето.
  Ния се запита дали в такъв случай е възможно да получава писмата. Ако той е на небето, как пощальонката ще може да му ги занесе? Започна да върти рошавите си плитки и тутакси ѝ дойде наум какво да сторят.

– Яни, хрумна ми нещо! Ще изпратим писмо по хвърчило! – въодушеви се сестра му. – Така със сигурност ще стигне до татко!

***

  Децата тичаха по дългия път, който водеше от селото до гарата. След тях на конец припкаше лятното хвърчило. Дамян бягаше, с разтеглена до уши зъбата усмивка. Ния прегриза със зъби конеца и усети как едното ѝ млечно зъбче се поклати. Освободеното хвърчило литна нагоре и отнесе посланието към небето. Те бяха сигурни, че баща им вече наистина щеше да го прочете.

  Диана Мъркова е родена през 1995 г. в гр. Пловдив. Завършва бакалавърска степен „Българска филология“ и магистърска програма „Актуална българистика“ в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“, а в момента следва докторантура по морфология на съвременния български език в същия университет. Има награди от няколко литературни конкурса: първа награда в раздел „Белетристика“ от Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев“ (2021), първи награди за поезия и проза от конкурса на вестник „Пловдивски университет“ (2015, 2019), както и отличия от Националния литературен конкурс „Петя Дубарова“ (2012, 2013, 2014). Нейни стихотворения и разкази са публикувани във в. „Пловдивски университет“, „Литературен вестник“, сп. „Филологически форум“ и сп. „Подслон“.