– Нали като се прибираш, минаваш през парка? Вземи един кестен и му го занеси. Като отидеш в Капалъ чарши, търси дюкян 331. Продават шалове, шарени лампи, наргилета и разни джунджурии. Питай за Халим и му дай кестена. Кажи само, че Адриана му го праща.
Колежката ѝ се съгласи. В програмата на груповата екскурзия така или иначе беше включено посещение на пазара, един кестен не е никакъв товар, а гъделът – да си посредник между влюбени, особено при такива романтични обстоятелства – беше неустоим.
Халим – мъж около трийсетте, не много висок и с широка усмивка – зяпна от учудване, като му каза кой го праща. Прибра кестена в джоба си, сервира на гостенката ябълков чай с две бучки захар и нетърпеливо я заразпитва за Адриана. От време на време пъхаше ръка в джоба си и опипваше кестена. След това прекъсваше момичето срещу себе си: „Защо ми праща кестен? Какво да го правя? Какво значи този подарък? Нищо друго ли не каза?“ Колежката го успокои, че Адриана ще му пише и се сбогува с него. Групата ѝ сигурно вече беше стигнала до Египетския пазар, а тя не искаше да го пропусне.
Щом се прибра в София, разказа на Адриана всичко най-подробно, още докато пиеха първото кафе в началото на работния ден. Беше развълнувана и малко горда, че е част от история, романтична като на кино. Даже няколко пъти вметна, че ако нея я гледат влюбено такива големи, черни очи като Халимовите хич няма да се мисли, камо ли да се занимава с кестени. Адриана се подхилваше и отговаряше на коментарите с шеги. (Едно от нещата, които понякога дразнеха колежката ѝ беше, че не може да разбере какво мисли това кльощаво, по мъжки подстригано момиче.) А Адриана мислеше, че случайността е започнала тази история, късметът я е продължил и е най-добре да изчака да види какво ще стане.
За свое съжаление колежката не разбра как са се развили събитията. Кльощавото момиче напусна работа, и понеже ги събираше само общото работно място, злословенето срещу шефката и един кестен, така и не се видяха повече. Остана си само с първата част на историята.
Адриана беше хукнала за Истанбул, на тридневна огранизирана екскурзия, да теши любовната си мъка. Като си я знаеше, колежката изобщо не се изненадваше, че се е отделила от групата и е решила да се разхожда сама. Разгледала „Св. София“ и Синята джамия, хапнала пиде, помотала се из Египетския пазар. „Откъдето и да минех, навсякъде ме черпеха локум, ей! Не можах за спомен и една кутия да си купя, дадоха ми няколко безплатно!“ Надвечер решила да се прибира към хотела. Вървяла уморена и замислена по широка, оживена улица, с куп малки магазини от двете ѝ страни, и изведнъж пред нея изскочил мъж. Почти се блъснала в него. Стреснала се, огледала се – я за помощ, я да избяга – но той не изглеждал заплашително, напротив! Усмихвал се срещу нея и ѝ приказвал. Заслушала се – хубав английски и съвсем банални думи: колко е красива, може ли да я пипне по главата, женена ли е. Беше ги чувала стотици пъти през деня.
Откакто беше пристигнала и се разхождаше сама из старата част на Истанбул често се случваше непознати мъже да я спират и най-учтиво да я питат може ли да я пипнат по главата. Първите няколко пъти ѝ се стори странно. После ѝ стана смешно, а най-накрая ѝ хареса да се чувства като рок звезда – някои даже искаха да се снимат с нея. Много пъти я бяха питали и дали е женена. Всеки път отговаряше утвърдително, за да я оставят на мира.
Мъжът срещу нея не беше красив. Може би и кой знае колко умен не беше – побърза да отсъди тя по думите, с които я пресрещна – но имаше нещо… Излъчваше топлина и спокойствие, чак ѝ се искаше да се сгуши в него, и се чу да отговаря „Не, не съм омъжена и да, искам да пием чай.“.
Халим се обърна към младежите, насядали покрай вратата на магазина, които ги зяпаха насмешливо, и им каза нещо на турски. Адриана ги забеляза чак сега. Един остана да се грижи за търговията. Двама станаха от местата си и когато Халим я поведе по улицата, тръгнаха след тях. „За да не се притесняваш, че сме само двамата – грижливо я успокои той“. Първо я досмеша – ама че идея, да е по-спокойна с трима мъже, вместо с един. После, като свиха от булеварда по малка, тъмна уличка, я достраша. Точно започна да се оглежда неспокойно и да изчислява кого къде трябва да ритне и накъде да избяга и хлътнаха в двор с високи дувари, над който се виеха асми. По масите бяха насядали хора – предимно мъже – пиеха чай и си бъбреха. В ъгъла се беше разположила бабка, увита от темето до пръстите на краката в десетки бозави шалове. Пред нея – на мангал – беше поставена широка тепсия с въглени. От време на време тя се навеждаше и раздухваше мангала, после подаваше готови въглени на майстора, който правеше наргилетата.
Музика не се чуваше. Само приглушеното боботене от гласовете на много говорещи хора, събрани на едно място. Светлината идваше от малки фенери, поставени по масите. От разликата между шаренията и врявата на туристическата част на града, която беше през улица разстояние, и кротката, уютна атмосфера на кафенето на Адриана ѝ се завъртя главата. Разговорът с Халим бързо се изличи от паметта ѝ. Запомни бабката, чийто нос едва се подаваше от шаловете, широките ѝ шалвари – също в сивкаво-розов цвят, припламването на въглените, когато се навеждаше и духваше към тях. Запомни неодобрителното цъкане на приятелите на Халим, когато си запали цигара и пламъчето в очите му, докато предизвикателно издухваше дима в тяхната посока.
Изпиха чая и станаха да си вървят. Той я помоли да дойде на следващия ден в Капалъ чарши – държал там още един дюкян заедно с баща си. После, с двамата младежи, които ги следваха неотлъчно, стигнаха до хотела. Тримата ѝ пожелаха лека нощ и си тръгнаха.
На другия ден Адриана намери дюкяна, но не и Халим. Не се бяха уговорили за час и той беше излязъл по работа. „Е, не съм имала късмет. Или той не е имал.“ Обикаля из града цял ден и вечерта, на прибиране към хотела, тръгна по същата улица, по която се прибираше и предишния ден. Още отдалеч съзря Халим, който седеше, обграден от приятелите си пред входа на магазина. Стори ѝ се леко посърнал. Един от младежите я видя, сръчка го и той скокна със светнало лице срещу нея, препречи пътя ѝ точно както предишната вечер.
Разхождаха се по тъмните улици. Беше някакъв празник. На един площад пееше известен турски певец. Цели семейства бяха насядали по тревата, опнали големи бели покривки, подредили чинии и купички и ядяха. Наблизо продаваха бонбони – продавачът топваше дървена клечка в червената, топла смес, правеше две-три въртеливи движения, изваждаше готовия бонбон и го подаваше на децата. Халим взе за нея. После я хвана за ръка. Не помнеше какво са си говорили. Помнеше, че двамата му приятели пак ги следваха без да продумат. Изпратиха я до хотела и на сбогуване – тя щеше да си замине рано на следващата сутрин – той я помоли да се върне скоро. Обеща, че ще ѝ пише, но най-вече се надяваше и настояваше да я види отново. Адриана се усмихваше и отговаряше на молбите му с шеги. Той не изглеждаше доволен, но пък и нямаше какво друго да направи, освен плах опит да я целуне. Тя му позволи и се прибра в стаята си. Погледна през прозореца – онези двамата следваха Халим по петите, вместо да вървят редом с него.
Така завърши първата част от историята с истанбулския кандидат. Двамата си пишеха мейли от време на време. Той настояваше Адриана да се върне скоро в Истанбул. Тя ту се шегуваше, ту го успокояваше, че скоро-скоро, ей къде е пролетта и ще отиде при него. Изпрати му кестена ей така, защото колежката ѝ каза, че ще пътува в петък и на нея ѝ се прииска да му даде някакъв знак. Нямаше време в четвъртък следобед да подготви кой знае какво, освен да измисли прочувствена история, която да му прати след като колежката го намери и му предаде подаръка. Есента премина в зима. После дойде пролетта. Адриана се беше излекувала от любовните несполуки, заради които се беше втурнала към Истанбул. Харесваше ѝ да живее сама. Отговаряше на халимовите писма без сама да знае защо. Нито веднъж не призна, че няма намерение да ходи никъде. Отвръщаше на молбите и въпросите му с приказки, играеше си на Шехерезада. Убедена беше, че и Халим няма да дойде да я потърси в България. А пък ако случайно грешеше, и той все пак дойдеше, щеше да му мисли. Тогава сигурно щеше да е различно – нали ще е дошъл чак дотук заради нея. Но се оказа права. Той не дойде. Писмата му ставаха все по-редки, докато най-сетне престанаха да пристигат.
Колежката не знаеше всичко това. Години по-късно, в един дъждовен есенен ден, тя гледаше през прозореца на офиса към парка, след като беше разказала истанбулската история на новата си колежка – ей така, за сближаване – и се чудеше какво ли е станало с онези двамата. Може би Адриана все пак се е върнала, за да остане с красивия мъж с топли черни очи.
Халим пък трепваше при влизането на всяка, подстригана по мъжки, жена в магазина, дълго след като беше престанал да пише на Адриана. Беше се оженил за хубаво, кротко момиче от съседната махала. Пътуваше често из Европа – семейният бизнес се беше разраснал, брат му живееше в Лондон и беше отворил магазин и там. Нито веднъж за всичките 12 – 13 години откакто беше срещнал Адриана не му се наложи да пътува до България. Имаше две дъщери. Живееше в разбирателство с жена си. Нищо не им липсваше. Понякога обаче, като останеше сам, Халим вадеше от чекмеджето на бюрото си малка, кадифена кутия – като за пръстен – надничаше в нея и въздишаше. Жена му винаги познаваше кога е съзерцавал съдържанието на кутията, но вече не се тревожеше. Беше се престрашила още като млада булка да види какво се крие в нея и за толкова години не ѝ хрумна защо може да е важен един кестен.
Адриана изобщо беше забравила, че това се е случвало. Беше уморена. Все нещо я тревожеше, все ѝ се струваше, че не се справя както трябва. Отдавна никой не я беше чувал да се шегува. В един от най-лошите ѝ дни, точно се прибираха от разходка, тригодишният ѝ син, започна да бърника в пощенските кутии, отвори тяхната и тя го видя – някой беше оставил един кестен.
