Много се шушука за Деспина този сезон. Какво ли не разправят за нея и местни, и гости.
Местните я укоряват, че още недочакала да изстине баща ѝ, се кани да отдаде имота му на най-голямата фирма за управление на хотели в Гърция. Възмущават се и от семейните ѝ работи.
Гостите се чудят защо излиза често-често на терасата на ресторанта и гледа с бинокъла към хоризонта, където двата острова аха да се допрат. Оттам, през неосъществената им прегръдка, минават всички лодки и яхти, които искат да акостират в едно от двете пристанища на Алонисос или на малкия кей на Каламакя. Кого чака Деспина? И защо толкова често вечер в ресторанта влиза полицай? Все един и същ. Какво пази, какво проверява? Или има по друго вземане-даване с тяхната домакиня? Защо не? Хубав мъж. Млад, макар и с вече прошарена коса. По някое време повечето гости разбират, че полицаят ѝ е съпруг, но тогава възниква друг въпрос. Знае ли той, че жена му чака някого с такава жар и нетърпение, че чак следи лодките с бинокъл? Може и да не знае, като го няма по цял ден.
И местни, и гости, без да подозират, са съгласни за едно – Деспина не е обикновена жена. Висока, бяла – сякаш не е виждала слънце; с меки, заоблени форми; малки сини очи – като че винаги леко присвити – и кестеняво-русолява, къдрава коса, прихваната с шнола на тила. Не жена, а нимфа! Като тези, дето са ги рисували по древногръцките вази. Говори спокойно, плавно, бавно – сякаш гали котка с кадифена ръкавица. Хем ти е хубаво да я слушаш, хем от време на време ти се струва, че ти се надсмива, но не можеш да разбереш със сигурност и се смущаваш. Даже се дразниш малко. Вдигаш глава да я погледнеш и да ѝ отговориш както заслужава, подхлъзваш се на усмивката ѝ и разговорът завива в друга посока.
Местните много харесват мъжа ѝ. Човек, с когото не се страхуваш да се озовеш на лодка в бурно море. Затова и все се намира кой да му каже, че не е хубаво това, дето прави жена му и той, като мъж, трябва да вземе мерки. Полицаят се почесва под фуражката, усмихва се и кима полусъгласително с глава. Обаче, като гледат какви продължава да ги върши Деспина, едва ли ѝ казва нещо, камо ли да тропне по масата и да спре тая безотговорност преди да е станала някоя беля. „Чудна работа!“ – клатят глави хората – „Голям мъж, полицай, пък не може да излезе с жена си на глава!“.
Тези неща гостите на хотела няма как да ги знаят. За тях Деспина е нимфата от рецепцията. Тя ги посреща, изпраща, взима им поръчката за закуска, после им сервира, бъбри с тях за плановете им за деня, за историята на острова, препоръчва им ресторанти и плажове. Каквото я попитат, отговаря с усмивка. Каквото поискат, изпълнява го. Дава тихи нареждания на момичетата в кухнята, на камериерките, на хората в другия край на телефонната линия. Когато приключи, стаите блестят от чистота, в пристанището на Патитири вече приготвят лодка за едни от гостите ѝ, а други могат да отидат да вземат запазените за тях мотори и бъгита.
Никой не може да се похвали, че я е срещнал из града, на някой плаж или поне долу на кея. Независимо кой ден е, тя снове между рецепцията и кухнята и час по час застава с бинокъла на терасата.
Случва се някой гост да погледне в посоката, в която му се струва, че гледа Деспина. Не вижда нищо освен слънце, лодки и море. По-смелите даже се шегуват „Сигурно ви е вълшебен бинокълът, Деспина. Само на вас показва, каквото за нас, простосмъртните, е недостъпно.“.
„Тук, освен гледката, друго магично няма“ – смее се тя и влиза във фоайето. Сяда на мястото си зад рецепцията и забива нос в компютъра. С пресилен смях гостите ѝ пожелават хубав ден и се изнизват, нарамили плажните си чанти.
Лятото минава, гостите се сменят. В първите дни от своя престой всички са очаровани от Деспина и странния ѝ хотел – рецепцията, фоайето и ресторантът са на върха на хълма. От тях се излиза направо на асфалтирания път, който обикаля целия остров. Надолу по хълма, чак до кея с рибарските лодки и четирите таверни, терасовидно са подредени стаите и апартаментите – всичките с гледка към морето и двата острова, дето аха да се допрат. Към края на почивката си някои от гостите започват да недоволстват. Оплакват се от многото стълби, от това, че на ниските етажи гледката е по-лоша, от италианците, които предната вечер са пели и пили в една от таверните на кея до среднощ, от завесата в банята – изглежда поизносена, от това, че понякога във фоайето има разпилени играчки. Вярно, че има семейства с деца, но хлапетата все се разхождат с родителите си, нали така, не е нужно да настъпваме автомобилчета и части от Лего! И на Деспина се дразнят – има нещо в тая жена, дето не е съвсем наред! Притворна е! Тя стои срещу тях, усмихва се и ги гледа с леко присвитите си очи. Разбира недоволството им – как иначе ще могат да си тръгнат от този рай.
Сезонът е към края си. Местните вече нямат сили и желание да се възмущават от Деспина и да проявяват загриженост към семейните ѝ работи. Навсякъде вече се е разнесла мълвата, че в най-хубавото заведение в стария град, дето е на върха на хълма, готвачката Василики е припаднала до печката от преумора. Намерил я синът ѝ, който тъкмо идвал да каже, че е пристигнала нова, голяма група туристи. Сега отварят час по-късно, затварят кухнята час по-рано. По тоя повод местните са се разделили на две. Едните жалят Василики и собствената си тежка участ. Другите окайват семейството ѝ и нея, че не могат да работят с всички сили, докато още има хора.
В хотела на Деспина вече са останали само едни гости – тези от големия апартамент с най-красивата гледка към морето. За месец престой вече са обиколили всички забалежителности, плажове, препоръчани ресторанти. Затова сутрин закусват дълго (даже веднъж виждат полицая, без униформа, да се мотае из фоайето), после се приготвят бавно за излизане или въобще не помръдват от терасата си до късния следобед, когато отиват да разходят по белите камъни на Агиос Димитриос. Навръщане сядат в някоя от четирите малки таверни на кея пред хотела. За разлика от първите дни на тяхната отпуска, сега дори не помислят да се обличат специално за вечеря или да ходят до града. Във всяко от заведенията вече ги поздравяват като стари познати, шегуват се е с тях, после ги водят до хладилниците – да си изберат от току-що уловената риба.
Най-сетне идва и тяхната последна вечер. Сядат в първата таверна, съвсем близо до пейката, на която цяло лято е седял глухият дядо Мате, стържейки по цигулката си, с омачкана шапка за стотинки в краката. Сами са на целия кей. Сервитьорът се задържа дълго на тяхната маса. Разпитва ги какви са, откъде са, как така са останали толкова време, повечето туристи идват за седмица най-много и заминават. Или нямат повече отпуска, или избират да я прекарат на някой по-голям и интересен за туристите остров. След като привършват с вечерята, те го канят да се присъедини към тях на чашка.
Лодките се поклащат във водата. Мракът пълзи по кея, заобикаля таверните с техните светнали лампи, бели покривки и блестящи чаши и се протяга, скрива с ръка морето. Някъде отдалеч се чуват хлопки на кози. Може би някой пита как живеят местните през зимата. Може би друг се интересува от какво друго се изхранват освен от туризъм. Не е сигурно откъде точно минава разговорът, за да се стигне до въпроса, който е занимавал всички гости в хотела на стария Манолис това лято:
„Защо хотелиерката от хълма гледа непрекъснато през бинокъла? Кого чака? Каква е драмата?“.
„О! Деспина – смее се сервитьорът – никого не чака. Мъжът ѝ работи в полицията, полицай е. Баща ѝ умря миналата есен и сега хотелът е нейна грижа, а имат и син на 4 и половина. Праща го да си играе тук, на кея, на въздух – махва с ръка към тъмното. – Пък и да не пречи на гостите. Следи го от терасата с бинокъла – да не му се случи нещо. Няма драма, не. Ама сигурно все пак ще отдаде хотела на тая верига, дето го иска. Жалко.“,
Гостите си допиват чашите и плащат сметката. В късните часове вече става хладно. Разделят се сърдечно със сервитьора, пожелават си взаимно успех и лека зима, и нови срещи следващото лято. После поемат нагоре по стълбите. Един етаж, втори, трети. Рецепцията е на петия. На никого не му се качва, за да разбере дали в този късен час Деспина е още там. Пък и какво да ѝ кажат. Утре, преди да тръгнат, ще видят още веднъж от терасата с червени хибискуси в големи саксии синкавозелените склонове на двата острова, които може би успяват да се прегърнат някъде под водата.
Сега се прибират. Събират си багажа. После лягат, гасят лампите и в просъница някой промърморва, че нимфата няма да отдаде хотела. Не.
