Еди Румян: Рендетата

Публикувано от на юни 22, 2022 в 1:32 pm.

Влизането отзад бе толкова грубо, че момчето падна като покосено. Просна се напред, ръцете му едва успяха да се протегнат навреме, за да омекотят удара. Изправи се, целият изцапан в тревни чимове, но не направил и две крачки, глезенът му не издържа и отново се свлече на чорлавата морава. Не издаваше и звук, но гримасата на лицето му бе красноречива. Това никак не трогна шишкавия наставник с провиснал корем, наблюдаващ тренировката отстрани през маранята на безчет цигари, изчезващи със скорост, която би изумила дори и вълка от „Ну погоди“ . Пискливият му глас бързо огласи игрището:
– Айде ставай, бре, хапльо! Туй тук футбол ли ти е или балет!
Младежът явно за миг се поколеба, но после със стиснати зъби отвърна:
– Тренер, ако някой така ти влезе с бутоните, няма до кръчмата да се добереш, камо ли да играеш!
Чувайки подобни думи, подпухналото лице на плешивия тантурест мъж се изопна така, че за момент сякаш се подмлади. Крясъкът, който се надигаше в гърлото му обаче, бе сподавен от дискретно покашляне зад гърба му. Той се обърна рязко, движение, изненадващо чевръсто за такава маса килограми. Пред него стоеше млад, добре облечен господин, с очила със силен диоптър и безупречна прическа.
– Добър ден – поздрави учтиво той – как върви тренировката на местните тигри?
– Ти къв си бре, юнак? – изопна се тлъстият командор, правейки нещо като безпочвен опит да прибере корема си, като резултатът бе, че още повече от гъстата четина по гърдите щръкна извън пределите на окъсания му потник. Младият мъж кимна с респект пред тази несъмнена естетика и кротко отвърна:
– Сам го казахте, юнак съм. Но все пак – запретна леко ръкава си той, разкривайки импозантен часовник – юнак с Ролекс. Чували сте за Ролекс, предполагам? Името ми е Димитър Манолов. Ще купувам кметската къща.
– А стига бре! – дебелакът отстъпи крачка назад, явно стреснат.
– Споко, колата ми струва бая повече от една селска къща. Пък и гаражът е малък, трябва да дигна нов. Ама въздухът тук е хубав, жената каза, че вече не издържа в града. Знаете как е, жени… Иначе във връзка със сина си съм дошъл. Той много иска да играе футбол, разбрах, че в селото имате отбор. Казаха ми да търся тренер Тане.
– Еми… аз съм – облиза се със задоволство шишкото – ама на колко е твоят син? Щото тук сме малко корава школа. Нямаме малки деца.
– Виждам. А симпатягата, дето му тествате здравината на глезените? Моят е почти на неговата възраст.
Никой от играчите не бе достатъчно близо, за да може да чуе разговора, но все пак шишкото се приближи малко и продължи с тих глас:
– Ти не го гледай тоя мъник. Пратиха ми го тази седмица с още един на специален лагер да тренират с моите рендета. Да видим кой колко ще издържи. Инак е много техничен, спор няма. Ама ако искаш твоят син да тренира – най-добре да те свържа с колегата ми от града, не е чак толкова далеч, там бързо ще се намери място за син на човек като теб – лукавите свински очички на треньора заиграха във всички посоки, а дебелият му синкав език отново облиза устните все едно трябваше да изрече още нещо, което следваше да се подразбере.
Младият мъж го изгледа съсредоточено и подобаващо кимна.
– Да разбирам, че ако някое дете иде в отбора при колегата ти, бива го, но няма пачка отзад, ти го пращат тук, колкото да го поизпотрошите и така деца като моето имат повече шанс за изява?
Сипаничавото лице на шишкото потъмня малко при това заключение, но самодоволната усмивка, която се прокрадваше на лицето на младия господин, видимо го успокои.
– Ако не беше умен, нямаше и богат да си станал – ухили се той, разривайки неща, които някой с по-богато въображение би оприличил на зъбни израстъци.
– Аз бързо се ориентирам в нещата – кимна студено Димитър – това е ключът към успеха. Просто трябва да умееш да изпреварваш събитията. И да имаш барут – като доказателство в ръката му сякаш се материализира от нищото дебела пачка банкноти. Появата й накара тренер Тане да се оригне така, че наруши баланса на чистия въздух за поне минута. Но фактът, че пачката изчезна също тъй мистериозно, както се бе появила, не го направи особено щастлив.

– Записа ли всичко?
– Да, шефе, тая камера е вълшебна. Ама и ти добре го изигра. Тоя дръвник изобщо не те позна.
– Е стига де, подценяваш ме. С тези очила, перука, че и подплънки на зъбите, неузнаваем съм. Но и „Ролексът“ свърши работа. Иначе тепърва започва трудното.
– Кое?
– Тоя мизерник ми даде името на човека, който праща децата тук. Няма да мирясам, докато не видя това копеле в централните новини.



Еди Румян е роден през 1978 година. Възпитаник е на НФСГ, а по-късно завършва магистратура в Стопанския факултет на Технически Университет – София. Има публикации в списанията КРЪГ и GRANTA. Негови разкази са участвали в литературни формати като Писателибезкниги, Пощенска кутия за приказки и др. През 2018 разказът „Баница с локум“ е отличен специалната награда на почетното жури на конкурса „Агоп Мелконян“, а през 2019 дебютният му сборник с разкази, озаглавен на този разказ, печели съпътстваща награда в конкурса „Южна пролет“.

Публикувай коментар