Една вечер, тъкмо след като Екатерина беше вечеряла, на вратата на Алексей Волков се позвъни.

   Мъжът седеше по домашен халат и пантофи, с очила, кацнали на самия връх на носа му, и гледаше телевизия в дневната. На моменти се унасяше в мисли и по-скоро телевизорът гледаше него. Наскоро беше видял реклама за премиерното излъчване на научно предаване, засягащо Втората световна война, и сега гледаше тъкмо него. Не очакваше да научи нищо ново що се отнасяше до фактите, но тези предавания бяха абсолютни факири в предоставянето на една и съща информация по различни начини. Книгите, разбира се, бяха най-сигурното гориво за речника. Въпреки това тенденцията хората да откажат да гледат нещо на тема, с която вече са запознати, не му се нравеше. Подценяваха що за източник на синоними представляваше телевизията. Но нека се върнем на факта, че някой позвъни на вратата му.

   Беше събота вечер. Единствената вечер от седемте такива, в която Алексей си позволяваше да е уморен. Тъй като дисциплината и диагнозата „екстремен работохолик“, която му беше поставила жена му преди да го напусне, не му позволяваха втора подобна вечер, той правеше всичко възможно да се възползва от едничката си съботна възможност. Под възползване, естествено, разбираше да седне на едно място и да не прави нищо. Да спре собственото си мърдане в пространството, да хипнотизира всичко останало около него, така че то също така да спре да се движи (което не беше особено трудно, тъй като в апартамента му почти нямаше живи неща). Умората изискваше съсредоточеност, отдаденост, дори страст. За да бъде уморен, Алексей трябваше да пренебрегне време и пространство. Събота вечер беше време за хибернация. Очевидно, това не се отнасяше за звънеца му, върху който трябваше да се извърши по-старателна хипнотизация. Може би дори от професионалист или Алексей просто щеше да вземе чукчето за орехи и един-единствен удар щеше да бъде достатъчен. Какво по-хипнотизиращо от екзекуцията.

   Например, когато мечките спяха зимен сън, телесната им температура спадаше, което всъщност довеждаше до това животното да бъде нащрек и засилваше бдителността му. Веднъж събудена от хибернация, мечката ставаше изключително отбранителна.

   Първоначално Алексей се поколеба. Всъщност, искаше му се да се поколебае. За момент си представи как звънящият звънец не беше неговият. Как всъщност някой беше дошъл да търси съседите му по етаж. Телевизорът беше усилен достатъчно, за да подведе слуха на Алексей. Можеше….

   Повторно позвъняване. Алексей въздъхна като човек, събуден от кошмар, намали телевизора и се изправи. Заобиколи масичката пред дивана без да закачи халата си на струпаните документи и книги и излезе в коридора. Екатерина стоеше на постелката пред банята в другия му край и гледаше към входната врата.

   С едната ръка върху дръжката на вратата, а с другата – върху ключа, Алексей вдигна поглед към стенния часовник, увиснал педя над рамката на вратата. Беше солидно присъствие със своите дебели стрелки и още по-внушителни цифри, чийто шрифт се четеше от другия край на коридора. По принцип влизаше в употреба единствено сутрин, когато Алексей се приготвяше за работа. Потеглеше ли веднъж за кантората, времето спираше да има значение; губеше стойност и се превръщаше в тривиалност. Сега циферблатът показваше 8:20. С други думи, пикът на насрочената умора.

   Алексей отвори вратата. Досами прага, безцеремонно стъпвайки върху постелката му, стояха мъж и жена. Алексей забеляза първо мъжа, тъй като се изправи очи в очи с него. Бяха долу-горе на един ръст, но докато Алексей беше привърженик на ябълките и телешкото, другият мъж изглеждаше от онзи тип, който пиеше разтворени прахчета и прекарваше по-добрата част от живота си във фитнеса.

   Тъй като очилата на Алексей бяха твърде ниско, той нямаше друг избор освен да гледа над тях. Изражение, което плашеше по-младите му колеги, понеже си мислеха, че е симптом на лошо настроение. Разбира се, това не беше вярно. Алексей просто така си гледаше. Едва забележимата отнесеност в погледа му не бе нищо повече от правилно прикрита концентрация върху това, което казваше събеседникът му.

   – Добър вечер. – поздрави той, като свали погледа си до жената, която бе застанала още по-близо; чехлите ѝ бяха потънали в неговата прекрасна постелка.

   Едва когато успя да ги огледа по-добре под светлината на лампата от стълбището, осъзна, че всъщност познава тези хора. Това беше семейството, живеещо на долния етаж под него.

   Мъжът отвори уста вероятно да върне поздрава, но жената го изпревари.

   – Това нещо – започна тя и посочи някъде зад гърба на Алексей. – издава твърде много шум. Пречи на нашата малка Ивелина да спи.

   Нямаше нужда Алексей да се обръща, за да види, че непознатата сочеше Катерина, която вероятно беше застанала върху шкафа за обувки и наблюдаваше необичайната сцена. Събота рядко беше ден за необичайности.

   – Извинете ме? – Алексей повдигна вежди и докато това някак смути мъжа, сякаш развърза езика на жената още повече.

   – Вижте какво, господин… – тя хвърли бърз поглед към табелката на вратата му, – Волков. Имаме малко дете. Няма още годинка. Нуждае се от много сън. Вашата котка пречи. Постоянно издава някакви шумове…

   Двамата мъже едновременно отвориха уста, за да я прекъснат. Съпругът ѝ, за да я укроти, а Алексей, за да зададе болезнено очевидния въпрос. Жената, естествено, продължи, сляпа за всичко освен за елементарната си лексика и за рошавата кафеникаворуса коса, влизаща в очите ѝ.

   – Сигурно ще попитате какви шумове… Досега слушахме цяла симфония на тракането на паничката ѝ по пода. Първо се търкаляше, после явно започна да я търка по плочките. Не можете ли да ѝ купите от ония с гума отдолу? А какво е това ужасяващо виене в пет сутринта? Призраци ли вижда? Да не отварям дума за…

   Този път съпругът ѝ успя да вземе думата.

   – Това, което имаме впредвид…

   – Предвид. – обади се Алексей невъзмутимо.

   – Моля? – натрапниците имаха наглостта да изглеждат объркани.

   – Не съществува форма „впредвид“. Правилната употреба е „имам предвид“.

   – Това, което имаме предвид, е, че дъщеря ни се буди от тези непрестанни шумове. – мъжът продължи с тон, издаващ хем раздразнение, хем желание да се прибере вкъщи и никога повече да не срещне съседа си.

   Жената надничаше над рамото на Алексей и стреляше обвинителни погледи по посока на Екатерина, която, като че ли осъзнала що за пошлост е този цирк, за който дори не си беше купила билет, миеше лапата си. Алексей се покашля не толкова за да привлече вниманието на жената, колкото за да прикрие напушилия го смях. Жестът свърши работа, тъй като сега натрапничката се взираше в халата му на парижкосини и сиви райета.

   – Екатерина – отвърна той с ръце в джобовете. – преценява сама кога ѝ се яде и понеже не може да плаче, започва да мести паничката си насам-натам. Това „ужасяващо виене“ е нищо повече от обикновено котешко мяукане, благодарение на което аз се събуждам. А що се отнася до всички онези шумове, за които, пази Боже, да отворите дума, да не би да имахте предвид мъркането? Убеден съм, че озвучава целия блок. Понякога си остри ноктите, протяга се, скача от високи места върху пода… вероятно усещате вибрации чак до сърцевината си. Освен това, длъжен съм да Ви предупредя, понеделник и сряда са дни за кардио. Подскача, катери се, тренира скок със засилка. Предполагам Ви е ясно – тук той хвърли убийствено сериозен поглед на мъжа, – колко изморителни могат да бъдат тези занимания. Огладнява се хубавичко. Надявам се да не Ви пада мазилка от тавана поради желанието на домашния ми любимец да поддържа форма. Знаете как е, това са изискванията за пълноценен и дълъг живот.

   По време на монолога си Алексей несъзнателно бе оставил руския си акцент да излезе на повърхността. Съмняваше се обаче това да беше причината семейството да отстъпи две крачки назад и да го гледа със зяпнала уста. Поне бяха спрели да отъпкват хубавата му постелка. Ако продължеше в същия дух, можеше да ги изпрати чак до входната им врата на заден ход.

   Жената се съвзе и вдигна ръка в защита, отваряйки уста.

   – Това, което имам предвид, е, че – изпревари я Алексей, – възможността бебето Ви да има колики или някакъв друг проблем, който да го възпира от набавянето на нужния сън, е много по-голяма от това моята котка и нейните дейности, включващи най-вече разместване на тектонски плочи, да са причината. Лека вечер.

   Не изчака отговор и се прибра обратно в апартамента, затваряйки вратата. С ръката още върху дръжката, той се поколеба, и намествайки очилата си, излезе отново в коридора. Мъжът и жената бяха вече на стълбището, когато Алексей, здраво стъпил, обут в домашните си пантофи, върху меката постелка, се провикна:

   – О, и господин Георгиев – спомни си той фамилията от пощенските кутии на входа на блока, – известно ли Ви е, че кихате доста шумно? И как все сутрин в шест? Таймер ли сте нагласили? Освен това, моля Ви се, възпирайте се да пушите в тоалетната, защото, кълна се, сигурно и старият Христо Йовков на последния етаж усеща миризмата от дима. Пък го знаете, бедничкия, мъчат го белите дробове все едно нещо им е направил. – С тези думи той се усмихна на почервенялото лице на мъжа и хлопна вратата зад гърба си.

   Откри Катерина, излегнала се върху всичките документи и хвърчащи листове върху стъклената масичка в дневната. Едно лепящо розово листче се беше вкопчило в черната козина на опашката ѝ, но като че ли тя не усещаше безтегловността му. При наближаването на Алексей тя скочи и без да свали нито един предмет от масата, отиде до хладилника във вградената кухня и погледът ѝ започна да шари между стопанина ѝ и тази чудновата кутия с провизии. Алексей въздъхна, все още развеселен.

   – Хайде, Кати, ще ти дам остатъка от сьомгата. Кардиото и протеините са ключът към дълголетието.

   С Екатерина в скута и вече изключен телевизор, Алексей заспа към един през нощта както си седеше на дивана. Лампата над мивката в кухнята хвърляше мека светлина върху мебелите, позволявайки на сенките на изпълзят от царството си. Апартаментът възприе същинската си форма, състояща се от сенки и от силуетите на едно човешко същество и на една котка.

   Часовникът в коридора показваше един и трийсет, когато Алексей се събуди от оглушителен бебешки плач.

   Какво да се прави. Ново строителство.

  Даница Христова в „Кръстопът“.

*Снимката на авторката е дело на Станислава Чалъкова.