краят на света
е
всъщност
просто
определена
точка
от
него.
според баща ми
той беше селище.
едно малко селце
увиснало в пространството
между края и безкрая
и досами тях
една пчела
надушила, че в безкрая
има нещо сладко
тя
пореше гравитацията на нищото
приканваше сестрите си от края
не ѝ се ходеше във вечността сама.
според баща ми
краят на света беше
онази табела накрая на селото.
STOP
бели букви
червен фон
все ще се намери приложение
на тръбата на уличния знак
не е забита особено дълбоко.
според мен
краят на света също е село.
онова село
където
скелетите танцуват в житни нивя,
огрени от лунна светлина
където
от некролозите по уличните стълбове
са останали само ветреещи се снимки
където
ако протегнеш ръка към нощното небе
ще уловиш звезда,
ала тя ще ти струва един танц с мъртвите
където
не чуваш дискотека в съседите
а единствено тракащи се прозорци.
според мен и баща ми
очертанията на края на света
се размиват ей в онзи двор
където един залутан пчелар
дири последната си пчела
сред жито и кости.
Даница Христова е родена във Велико Търново през 2004 г. Изучава френски и английски в езиковата гимназия в града. Интересува се от философия, психология, литература, художествен превод и бягане на дълги разстояния. Свободното си време прекарва в четене на речници и сприятеляване с улични котки.
Носител е на трета награда от конкурса по превод „Трансформации“ (2021) – за превод на прозаически текст от английски на български език, голямата награда от Национален литературен конкурс „Петя Дубарова“ (2022), трета награда за разказ от Национален конкурс за ученици и студенти „Словото и диалогът“ (2022) и др.
*Снимката на Даница Христова е дело на Станислава Чалъкова.
