или До магазина за ябълки
Имам чувството, че някак си все повече се свивам навътре в себе си, а външната обвивка ми пречи и ме затормозява. Вече да слезна до магазина ми е трудно. Трябва да свлека толкова килограми надолу по стълбището, не че съм дебел, но просто като се замисля, че за малко целулоза от магазина трябва да извърша толкова усилия – и просто мозъкът ми не го побира. Трябва да отворя вратата на асансьора – че и тя тежка – и при това да бързам да я отворя, за да не го повика някой друг междувременно. Долу вече пък от мен се иска да направя около петдесет и четири крачки до вратата на плод и зеленчука, а също и да кажа “добър ден” на продавачката. А тя е една неучтива или пък не ме харесва нещо много-много – не знам. Аз си говоря тихо и не обичам да се напрягам да произнасям отчетливо и високо звуците, в крайна сметка не съм на плаца в казармата! А тя не ме чува и винаги пита “Каквоо?” Не “Моля?” или “Ако обичате, повторете”, ами “Каквоо?” и тогава вече на мен ми се налага да излизам от шала си и да обяснявам, че няма никакво каквоо, ами съм казал добър ден. А на нейното лице си остава физиономията на полупогнуса, полу-недоверие или полу-раздразнение и пак не ми отвръща на поздрава. Аз вече съм се изнервил, забравил съм какво трябва да купя, а трябва да си отварям и портфейла, който е пълен с бележки – и освен това винаги е най-долу в джоба ми, затрупан с ключовете, та обикновено, докато го търся, изсипвам нещо на пода на магазина – никой нищо на казва – но на мен ми е некомфортно, а освен това най-вероятно и нещо важно да съм изтърсил долу в калта – защо не ги чистят добре тези плод и зеленчуци не знам? – особено сега през зимата по пода на магазина става някаква ужасна киша…