или До магазина за ябълки
Имам чувството, че някак си все повече се свивам навътре в себе си, а външната обвивка ми пречи и ме затормозява. Вече да слезна до магазина ми е трудно. Трябва да свлека толкова килограми надолу по стълбището, не че съм дебел, но просто като се замисля, че за малко целулоза от магазина трябва да извърша толкова усилия – и просто мозъкът ми не го побира. Трябва да отворя вратата на асансьора – че и тя тежка – и при това да бързам да я отворя, за да не го повика някой друг междувременно. Долу вече пък от мен се иска да направя около петдесет и четири крачки до вратата на плод и зеленчука, а също и да кажа “добър ден” на продавачката. А тя е една неучтива или пък не ме харесва нещо много-много – не знам. Аз си говоря тихо и не обичам да се напрягам да произнасям отчетливо и високо звуците, в крайна сметка не съм на плаца в казармата! А тя не ме чува и винаги пита “Каквоо?” Не “Моля?” или “Ако обичате, повторете”, ами “Каквоо?” и тогава вече на мен ми се налага да излизам от шала си и да обяснявам, че няма никакво каквоо, ами съм казал добър ден. А на нейното лице си остава физиономията на полупогнуса, полу-недоверие или полу-раздразнение и пак не ми отвръща на поздрава. Аз вече съм се изнервил, забравил съм какво трябва да купя, а трябва да си отварям и портфейла, който е пълен с бележки – и освен това винаги е най-долу в джоба ми, затрупан с ключовете, та обикновено, докато го търся, изсипвам нещо на пода на магазина – никой нищо на казва – но на мен ми е некомфортно, а освен това най-вероятно и нещо важно да съм изтърсил долу в калта – защо не ги чистят добре тези плод и зеленчуци не знам? – особено сега през зимата по пода на магазина става някаква ужасна киша…
Кръстопът
електронно списание за литературата като събитие и събитията в литературата
Месечни архиви: ноември 2010
Александър Мануилов: Декорпоризация
Филип Кабакян: Сезонни граници
Микробите на времето се хранят с камък.
Но камъкът е хляб от друго измерение.
И лятото, с порязан пръст в гората
едно ще върне, друго ще ни вземе…
Пламен Антов – “Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно”
Новата книга на Пламен Антов “Поезията на 1990-те: Българско и постмодерно” („Жанет-45“, 2010 г.) вече бе представена на вниманието на читателите.
Нейната амбиция е да предложи цялостна теоретическа и литературноисторическа визия за периода на 1990-те години през призмата на постмодернизма, видян като определящо събитие в литературата от края на ХХ-и век…
Мария Донева: Тъгата мина
Водата слезе по скалите
и сякаш вдън земя потъна.
А по пътеката измита
тъгата мина, и се спъна…
Яна Копчева: пет
белезите по лявата ми ръка –
следа от молив на палеца
малката усмивка на кутрето.
целият ми живот от ляво на дясно…
„Габриел Гарсия Маркес. Един живот“ от Джералд Мартин
Специалното издание на най-пълната биография на Маркес ще бъде издадено от „Унискорп“ на 6-ти декември – специално за Международния панаир на книгата…
„Меко слънце“ с Мария Донева
Новата книга на Мария Донева – „Меко слънце“ („Жанет-45“, 2010 г.) – пое своя път към читателя.
Мария Тодорова: *** (само един…)
само един разпра
плътта на водата
и окръгли значенията –
треперещи настроения…
Палми Ранчев: Балоните*
Наоколо беше станало по-студено. Рядко прехвърчаха сухи и пухкави снежинки. Една се задържа отпред на якето му. Хлапака раздвижи рамо и снежинката се плъзна надолу. Напъха свободната си ръка в страничния джоб. Спомни си филията хляб и обърна глава към дядката. С ширококо движение подхвърли балона, изчака го да се спусне на подходяща височина и го ритна с върха на гуменката. Балонът отхвърча напред…
Венцислав Стайков: Баща
Хубаво е да имаш пиян баща.
Той се взира над допустимото, и се оглежда за облаци
в гладкото небе. Меси на топка месечината…
Есенни номинации за наградата „Хеликон“ – 2010
Вече са известни есенните номинации за наградата „Хеликон“ за 2010 г.: трите номинирани книги са „Любовта на 35-годишната жена“ от Калин Терзийски, „Мъже“ от Цвета Стоева и – книгата, номинирането на която смятаме за постижение на журито – „Пясък и канела“ от Александрина Георгиева .
Палми Ранчев: Добро куче
Промъкваше се в тъмния коридор със ситни крачки. Очакваше да стигне чугунената печка. Всъщност внимаваше да не се блъсне в нея. От печката до неговото място оставаха само няколко метра. Там вече имаше свещ. Щеше да я запали. Едва тогава ще попита: “Ей, малък, тука ли си?”. Ушатия спеше в отсрещната стая. Но сега още не беше стигнал печката. Стремеше се да не вдига излишен шум. Ситнеше, опрял ръка в стената, с другата влачеше чувала, в който тази вечер имаше само снопче стари вестници…